да й нанесе унищожително поражение. Щом чу, че Чарлс Стюарт е на път към Единбърг, той вдигна войската си, убеден, че го очаква лесна победа.
Сражението започна във Фалкирк — но инициативата дойде не от Хоули, а от бунтовниците. Атаката им беше толкова изненадваща, че самият генерал все още не беше пристигнал в полския лагер, а най-спокойно похапваше с очарователната лейди Климарнък, която беше много нещастна, че съпругът й подкрепяше Стюартите.
Проливният дъжд попречи на пехотата да стреля с мускетите, когато шотландците най-неочаквано се спуснаха по хълма над лагера, ревейки бойните си викове и размахвайки огромните си мечове. Последствието беше масово бягство, ала вместо да преследват изплашените англичани, бунтовниците само плячкосаха изоставения полски лагер и отпразнуваха победата си с добро ядене, вино и чисти дрехи, които бяха завоювали толкова лесно.
По този начин шотландската армия пропусна единствения по рода си шанс да завоюва обратно Единбърг. Само след седмица вече беше късно: херцог Къмбърленд влезе безпрепятствено в града откъм морето и лично пое главнокомандването на гарнизона в Единбърг Касъл.
По време на битката при Фалкирк лорд Джордж отсъстваше, тъй като бе излязъл на разузнаване, и когато се върна, побесня от гняв. Просто не можеше да разбере, че въпреки съветите и водачите принцът беше допуснал армията да празнува победата, вместо да преследва врага. Вече никой не се вслушваше в призивите за издръжливост и пламенните молби на Чарлс Стюарт и на 1 февруари 1746 година бунтовниците потеглиха обратно, към родните планини, с което ужасно разгневиха Къмбърленд Великолепната му кавалерия, артилерия и пехота нямаше да му послужат за нищо в непристъпните планини.
— Как стана така, че бунтовниците можаха да напуснат Фалкирк безпрепятствено? — изгърмя Къмбърленд, седнал начело на дълга маса. Повечето от офицерите от четиринадесетте пехотни и драгунски полка, които трябваше да пазят Единбърг смутено избягнаха погледа му. Между тях беше и генерал Хоули, който въпреки високия си ранг трябваше да седи доста далече от Къмбърленд. Почетните места в непосредствена близост до херцога бяха заети от офицери, отличили се в битките срещу врага. Отдясно седеше старият полковник Гест, който смело беше удържал Единбърг Касъл по време на якобитската обсада, а до него беше един от малкото драгуни, които не бяха избягали в Престънпанс — майор Хамилтън Гарнър.
— Е, господа, желае ли някой да се изкаже за провала ни? — Жабешките очи на херцога се местеха от едно лице към друго.
Майор Гарнър се покашля дискретно.
— Ваша светлост, най-много ме учудва фактът, че врагът се оттегли така внезапно, вместо да ни преследва. Веднага след битката, както със съжаление трябва да отбележа, те имаха съществено предимство.
— Очевидно са го имали и преди, и по време на битката — изръмжа сърдито Къмбърленд. — Те са научени да се бият по свои начин и никога не се страхуват, че барутът им ще се намокри — или елегантните им униформи ще се изцапат с кал!
— Бият се като дяволи, току-що излезли от ада! — Младият офицер, който изрече тези думи, потрепери. — Явяват се сякаш от нищото, надават оглушителен рев и широките им мечове помитат всичко, което се изпречи на пътя им!
— Примитивни методи, но изключително успешни, както изглежда.
— Дисциплината на нашата храбра войска е образцова — заяви обидено Хоули. — А артилерията ни няма равна на себе си.
— Защо тогава чакаме хубаво време и изпращаме покани на неприятеля къде го очакваме, за да се сражаваме и да демонстрираме превъзходството си? — попита саркастично Къмбърленд. — Най-голямото предимство на якобитите се състои в това, че ни е страх от тях. Представете си, господа — те прекосиха границата на Англия само с четири хиляди души и сериозно застрашиха трона на баща ми! Да, господа, принцът никога не е имал на разположение повече от четири хиляди души — всички гръмки цифри бяха слухове, нищо повече! Ако въпреки това се страхуваме от тях и дори изпадаме в паника, причината е, че те не се сражават според правилата на модерната война. Въпреки това не са дяволи, излезли от ада, а хора от плът и кръв, които могат да бъдат ранени и убити също така лесно като нас!
— Но оръжията им…
— Оръжия? — Къмбърленд скочи възбудено. — Те се бият само с ръждивите си двуостри мечове! Хю!
Младият адютант, който стоеше до вратата, дотича веднага и донесе на господаря си взет от врага меч, дълъг около метър и половина, с поне десетсантиметров двуостър връх, предпазител от ковано желязо и изкусно украсена желязна дръжка. Офицерите го огледаха страхопочтително — половината от тях, защото вече бяха виждали тези оръжия в бой, а другата половина — защото си помислиха за собствените си тънки саби.
Къмбърленд вдигна меча и замахна във въздуха, за да провери тежестта му. При това забеляза, че го наблюдават чифт зелени очи, и повика майор Гарнър при себе си.
— Както чух, вие сте най-добрият фехтовач в полка си — каза той. — И сте имали случай лично да се убедите каква кървава баня е в състояние да причини това оръжие.
— Ваша светлост, главната причина за това е, че никой не знае как би могъл да отблъсне ефективно нападение с такъв меч.
— Обяснете!
— Вижте, Ваша светлост, както току-що установихте, широкият меч е много тежко и тромаво оръжие, абсолютно неподходящо за традиционния дуел. Обикновено се държи в двете ръце, замахът е много широк, описват се кръгове, при което и най-добрият боец може да загуби равновесие. Освен това определена част от тялото остава напълно незащитена. Ще позволите ли да ви демонстрирам?
Къмбърленд отново замахна с широкия меч и моментално разбра какво имаше предвид майорът. В продължение на няколко секунди дясната му ръка беше силно издадена напред. Гарнър се хвърли към незащитената му страна и показа как би могъл да го прониже със сабята си.
— Ако научим нашите хора, че не бива да бягат от мечовете, а имат възможност да нападнат незащитения враг с байонет или сабя в точно определен момент, ние ще устояваме на шотландците дори при проливен дъжд, Ваша светлост.
— Наистина ли смятате, че тази проста тактика би могла да отнеме страха на нашите хора?
— Няколко шотландски полка се бият под наша команда — отговори Гарнър. — Например от клана Кембъл. Ако те симулират нападение, със сигурност ще научим повече за слабостите на противника, от които можем да се възползваме.
— Отлично! — Къмбърленд го удари по рамото. — Вие ще поемете командата при тези упражнения и ако първите опити се окажат многообещаващи, ще продължа да ви подкрепям. Крайно време е да разрушим мита за непобедимостта на планинците! Ако нашите войски престанат да се страхуват от тях, ще ги унищожим веднъж завинаги!
— Ами ако по време на отстъплението армията на принца просто се саморазпусне? — попита един стар полковник. — Какво ще правим, ако водачите на кланове се затворят в непристъпните си крепости?
— Ще ги намерим и ще ги сринем до основи — отговори решително Къмбърленд. — Този път прошка няма да има! Следващото поколение планинци трябва да е наясно, че времето на въстанията е окончателно отминало. Трябва да изтребим якобитите до последния човек! Само така английският трон никога вече няма да бъде заплашван от паписти!
Хамилтън Гарнър скочи пръв и вдигна чашата си.
— Пия за херцог Къмбърленд! — извика той. — За всички онези, които ще му помогнат да извоюва бърза победа над жалките бунтовници!
Всички подкрепиха тоста с бурни викове и Гарнър остана много доволен от себе си.
13
