весело: — Моля ви, сър… Баща ми вече цели четиридесет години пие тайно за здравето на „краля от другата страна на морето“. Досега просто ми липсваше смелост да се присъединя към вас, но след като вече съм тук…
Алекс поклати глава.
— Разберете, сержанте, ние отстъпваме! Сега не му е времето да смените фронта.
— Не сте прав, сър. Щом мисис Камерън ви има безгранично доверие, аз се присъединявам с готовност към оценката й.
Александър се обърна отново към жена си и усмивката му отлетя. Подутото й лице почиваше на рамото му и тя бе престанала да забелязва хората наоколо. По дяволите, той бе претърпял пълен провал като неин съпруг и защитник!
— Алекс, да повикам ли Арчибалд?
— Какво?
Алуин търпеливо повтори въпроса си.
— Може би тя има нужда от лекарска помощ — обясни той.
Алекс потрепери от ужас.
— Вие какво мислите, Дейдре?
Тя прочете страха в черните очи и поклати глава.
— Не, сър, той не я… не злоупотреби с нея. Не му остана време да го стори. Естествено, че е изтощена до крайност… Не знам как успя да се задържи толкова дълго на седлото, но съм убедена, че няколко часа сън ще сторят чудо.
Алекс се усмихна с благодарност. Граф Фандучи, който досега беше стоял мълчаливо настрана, разбра кое беше най-важното в момента, излезе напред и се поклони пред Катрин.
— Синьора Камероне, вие сте изключително смела дама! Ако аз, Джовани Алфонсо Фандучи, мога да сторя нещо за една от двете прекрасни дами, трябва само да щракнете с пръсти. Но сега сме длъжни да ви оставим насаме със съпруга ви. Аванти, аванти! — Той направи жест, който трябваше да изгони всички от палатката. — Ще наредя да поставят пост отвън, за да не ви смущава никой, си?
Алуин изведнъж се разбърза да отведе Дейдре в собствената си палатка. Струан приятелски тупна подофицера по рамото и го изведе навън. Графът ги последва.
Най-после Алекс можеше да прегърне жена си, да зарови устни в косата й, а тя да даде воля на сълзите си. Пръстите й се вкопчиха в реверите на жакета му, тя скри лице на гърдите му и захълца сърцераздирателно.
— Тук си на сигурно място — прошепна безпомощно той. — Сега си при мен, Катрин. Тук никой няма да ти стори зло.
— О, Алекс… — Тя вдигна лице към него. — Моля те, Алекс, не ме отпращай отново! Знам, че си бесен от гняв, защото сме дошли при вас, но къде другаде трябваше да отидем? Моля те, Алекс, моля те!
Той задуши умолителните думи е устните си и усети как собствените му очи овлажняха.
— Никога вече нима да се отделя от себе си, Катрин. Можеш да разчиташ на клетвата ми. Надявам се само да ми простиш…
Веднъж вече се бе заклел да я закриля, а Малкълм Кембъл я беше отвлякъл! После я изпрати в Дерби, отново с вярата, че там ще е на сигурно място — а тя беше ранена и едва не я бяха изнасилили! И всичко това заради него! Само заради него!
— Вината не беше твоя, Алекс. — Катрин помилва бузата му. — Не бива да се обвиняваш.
— Аз съм твой съпруг — възрази дрезгаво той. — Кого другиго да обвинявам, след като именно аз съм длъжен да те защитавам?
— Това можеше да се случи с всяка друга жена, останала безучастна към прелестите на лейтенанта… Можеше да се случи например с Дейдре…
Твърде слаба утеха.
— По дяволите, и при най-добро желание не мога да проумея защо ме обичаш, Катрин! Не съм ти причинил нищо друго, освен болка, чрез мен опозна най-лошите страни на живота, страха и смъртта. А как исках да си заобиколена само от красота и да бъдеш безкрайно щастлива! Ако можех да знам докъде ще доведе всичко това… — Алекс безпомощно поклати глава, когато тя сложи пръст на устните му.
— Какво щеше да направиш? Да се промениш? Да предадеш убежденията си? Или да ме оставиш на Хамилтън Гарнър? Веднъж те помолих да избягаме заедно в Италия или във Франция… някъде, където можехме да живеем спокойно и щастливо. Но се съмнявам, че ще продължа да те обичам така безгранично, ако се превърнеш в салонен лъв. Ти също няма да ме обичаш, ако те отчуждя от семейството и родината ти. Убедена съм, че нашата любов е съдбовна, и благодаря на бога за всеки миг, в който сме заедно. Ти си моята любов и моят живот, затова съм готова да приема всичко, което ми даваш.
Дългата реч изтощи до крайност парещото й гърло и изцеди и последните й сили. Пред очите й причерня, но тя усети как Алекс я вдигна и я отнесе на тясното си легло. Блаженството да лежи в прегръдката му я обезщети за всички преживени страдания.
12
Докато напредваха, бунтовниците навсякъде бяха посрещани от ликуващи хора. По време на отстъплението същите тези хора ги подиграваха, а в Манчестър тълпата дори хвърляше камъни по тях. Отрядите на Къмбърленд бяха постоянно по петите им, стигна се и до някои дребни сблъсъци с местната милиция, които им струваха ценно време. Ала с много хитрост и изобретателност — главно благодарение на брилянтната стратегия на лорд Джордж, — те успяха да избегнат по-големи загуби и на двадесети декември армията стигна река Еск, границата между Англия и Шотландия. Силният дъжд и ужасните снежни бури бяха превърнали реката в пълноводно течение и даже неустрашимите иначе шотландци се поколебаха да влязат в бушуващите вълни.
Най-сетне разузнавачите откриха брод и няколко мъже — преди всички Александър Камерън на своя Шедоу, изпробваха дали е възможно да прекосят реката на това място. Те преминаха успешно, след което лорд Джордж смело навлезе в ледената вода, която му стигна почти до раменете. Примерът му окуражи войниците и те го последваха, без да мърморят. Подкрепяха се взаимно, едрите и силни мъже дори носеха слабите и изтощените си другари. Най-лошото беше, че трябваше да изоставят покритите коли — отсега нататък щяха да носят снаряжението и провизиите на собствените си гърбове. Граф Фандучи беше неутешим, защото се наложи да изоставят на английския бряг и пленените при Престънпанс оръдия, за които се беше грижил като майка.
Катрин прекоси реката сравнително удобно върху могъщите рамене на Струан, но щом стъпи отново на шотландска земя след четиримесечно отсъствие, трябваше да се пребори с пристъп на меланхолия. Сигурно никога вече нямаше да види родната Англия. Представи си Розууд Хоп, удобния си живот като дъщеря на богат и влиятелен благородник. Не, че съжаляваше за решението си да следва Александър до края ни света, но я заболя да знае, че сега я разделяше граница от Дамиен и Хариет. Сигурно щеше да мине много време, преди да научи дали има племенник или племенница. Сигурно никога вече нямаше да види и майка си, която вероятно вече беше на път към колониите…
Настроението на армията не се подобри и в Шотландия. Времето беше отвратително — вятър и дъжд, сняг и лед създаваха безброй затруднения на мръзнещите, гладни и изтощени мъже, в някои шотландски градове ги посрещаха почти толкова враждебно, колкото в Англия. В Глазгоу положението за малко да излезе извън контрол. Сигурно щеше да се стигне до плячкосвания и други изстъпления, ако в последната минута принцът не беше последвал мъдрия съвет на Лохиел и не беше постигнал споразумение с търговците, които бяха изявили готовност да снабдят армията на бунтовниците с топли дрехи, обувки, одеяла и провизии, за да избегнат погрома.
В плодородните долини, където населението живееше в относително благополучие под властта на Хановерците, никой не симпатизираше на бунтовниците и даже клановете, които в началото подкрепяха принц Стюарт, сега се отдръпнаха от него.
Британският гарнизон в Единбърг беше получил подкрепление по море, а генерал Хенри Хоули, новият главнокомандващ в Шотландия, хранеше дълбоко презрение към армията на принца и беше твърдо решен
