— Именно инстинктът за самосъхранение ни накара да потърсим защита при вас, сър!
— От какво? Клановете потърсиха гостоприемството на безброй английски земевладелци и досега не ни е известно някой да е наказан. С подобни трикове няма да постигнете успех, дами.
Катрин все още не смееше да погледне в искрящите от гняв очи на мъжа си, защото коленете й и без това бяха омекнали, а в гърлото й бе заседнала буца. Изпита облекчение, когато в палатката нахълта Алуин, който обикновено упражняваше благотворно влияние върху Алекс.
— Дейдре! — изпъшка той. — Господи, ти ли си наистина!
След Струан влезе мъж, когото двете жени не познаваха — едър, строен, на средна възраст, елегантно, даже контешки облечен: граф Фандучи, който при вида на двете дами моментално свали украсената си с пера тривърха шапка.
Дейдре се хвърли към съпруга си и се вкопчи в него като удавница, но той нежно свали ръцете й от шията си.
— Какво правиш тук, Дейдре? — Гласът му не прозвуча така заплашително като на Алекс, но беше достатъчно студен, за да извика сълзи в очите й. — Как стигнахте дотук? Не знаете ли, че цялата армия на Къмбърленд е по петите ни?
— Това… това не е съвсем вярно, сър — заекна сержантът, макар че въпросът не беше отправен към него. — По-голямата част от армията на Къмбърленд все още е на път към Лондон, защото се носят слухове за предстояща инвазия на французите. Херцогът води със себе си само около хиляда кавалеристи и затова не би допуснал да бъде въвлечен в битка, преди да се е присъединил към войските на маршал Уейд.
Сивите очи на Алуин огледаха изпитателно младия сержант и се отправиха към Алекс.
— Кой, по дяволите, е този?
— Сержант Джефри Питърс, безупречният рицар, който е придружил двете търсачки на приключения!
— Сержант Питърс ни помогна безкористно, като пое значителен риск — извика възмутено Дейдре. — Ако Максорли не ни беше познал навреме, вашите груби стражи щяха да ни намушкат!
— Да не мислите, че сега сте на сигурно място? — изръмжа заплашително Алекс. — Все още чакам обяснението ви. Какво търсите тук? Много се учудвам, че ти все още не си казала нито дума, Катрин — това може би трябва да подсили драматичния ефект?
Дейдре пребледня от възмущение.
— Тя не казва нищо, сър, защото е на края на силите си. Щом толкова обичате драмите, съветвам ви първо да погледнете лицето й, а после да ни демонстрирате колко студен и безсърдечен можете да бъдете!
Алекс стана бавно, заобиколи масата и спря пред Катрин. Сърцето му спря да бие, когато установи, че черните петна по лицето й не се дължаха на играта на светлините и сенките. Той вдигна внимателно брадичката й, докато светлината на фенера падна изцяло върху насинената буза и подутото, почти затворено око. Още преди да е преодолял този шок, той забеляза и следите от душене по шията й и за момент загуби ума и дума.
— Велики боже! — прошепна ужасено Алуин, който бе застанал до него. — Какво се е случило?
Ослепяла от сълзи, Катрин вдигна лице към мъжа си, но не беше в състояние да обясни. Думата отново взе Дейдре.
— Тази сутрин къщата беше абсолютно пуста. Един от британските офицери, които бяха на лагер в имението, преди да пристигнете вие, изпреварил отряда си и… и се възползва от благоприятния случай… Милейди беше сама в спалнята и той… той се опита…
Катрин усети как ръката, която поддържаше брадичката й, изведнъж се разтрепери. Много пъти беше виждала Александър разгневен, но бесният гняв, който сега разкриви студеното му лице, беше наистина убийствен.
— Струан, погрижи се след пет минути Шедоу да бъде оседлан.
— И аз ще дойда с теб — заяви великанът.
Дейдре го сграбчи за ръкава.
— Не, сър, не е нужно да се връщате заради него!
— Името му — отговори спокойно Алекс. — Алуин? Макайл сложи ръце върху раменете на жена си.
— Ти трябва да ми кажеш как се казва тази свиня?
Тя го изгледа смаяно. Нежният, изпълнен с любов съпруг изведнъж се бе превърнал в кръвожаден отмъстител и това я уплаши, макар че напълно разбираше чувствата му.
— Моля ви — прошепна мъчително Катрин, защото гърлото й пареше при всяко поемане на дъх, — моля ви, останете тук! Той е вече мъртъв… Мъжът, който нахлу в спалнята ми, е вече мъртъв.
— Мъртъв? — повтори невярващо Алуин.
Катрин гледаше само Алекс.
— Ние го убихме — Дейдре и аз… Не ни остави друг избор… Стана при самозащита…
— Какво каза? — Алекс беше на път да загуби самообладание.
— Вярно е, сър — покашля се сержант Питърс и всички погледи се насочиха към него. — И аз не повярвах, като ги видях, но това е истината, кълна се в бога!
— Какво знаете вие за случилото се? — попита гневно Алекс. Трябваше да излее яростта си върху някого, а този момък носеше британска униформа.
— Отидох да търся лейтенант Дерек Гудуин, сър — така се казваше мъжът. Трябваше да му предам заповедта на полковника къде и как да се присъединим към армията на Къмбърленд. И знаете ли, вече много пъти съм имал възможност да видя как… колко похотливо лейтенантът следеше с поглед мисис Монтгомъри. А след оттеглянето на бунтовниците… искам да кажа, на вашата армия, сър, той беше твърдо решен да проникне незабелязано в къщата… Знаех си, че ще го намеря там, но като влязох, всичко беше свършило. Дамите бяха успели да го обезвредят и… — Той си припомни страшната гледка в гардеробната, разбития череп на офицера, и гласът му затрепери. — Той беше мъртъв, сър — съвсем мъртъв, ако мога да кажа така. Но като видях и чух какво е сторил на мисис Монтгомъри, искрено ви казвам, съжалих, че не аз съм го пратил в ада!
— Продължавайте, сержант!
— Ами, вижте, сър, след като ми разказаха всичко, разбрах, че не могат да останат в Розууд Хол. Те настояха да ви намерим. Казаха ми, че под ваша защита могат да стигнат необезпокоявани до Блекпул, където се надявали да се срещнат със съпруга на мисис Монтгомъри. Не можах да ги разубедя, сър, затова счетох за свой дълг поне да ги придружа.
— Съжалявам, Алекс — изплака Катрин. — Просто не знаехме къде да отидем… да се почувстваме поне малко сигурни…
Той я притисна нежно в обятията си. Сигурни? Сигурни! Тази дума звучеше като подигравка.
— Сержант Питърс — той погледна към младия подофицер над рамото на жена си, — аз съм ви безкрайно задължен, че сте помогнали на съпругата ми и мисис Макайл, като сте поели значителен риск за собствената си безопасност. Освен това се извинявам, че се държах така грубо с вас. Ако по някакъв начин мога да ви се реванширам, трябва само да ми кажете.
— Вашата… вашата жена, сър? — заекна объркано подофицерът. — Но аз си мислех… всички знаеха, че съпругът на мисис Монтгомъри е търговец…
Катрин се освободи от прегръдката на мъжа си.
— Много съжалявам, сержанте, но се наложи да ви излъжа. Не бях сигурна как ще реагирате, ако ви издам истинската самоличност на съпруга си. Моето име е Камерън — мисис Александър Камерън.
Подофицерът отговори на слабата й усмивка и се обърна към Александър. За първи път му направиха впечатление гарвановочерната коса и широките рамене.
— Всемогъщи боже! — промърмори слисано той. — Вие сте, нали? Вие сте човекът, когото наричат Тъмния Камерън!
— Достатъчно е да ме наричате Александър, или Алекс, както повече ви харесва. — Той подаде ръка на Питърс, а момъкът първо избърса своята в панталона, преди пръстите му да бъдат почти смачкани от силното ръкостискане.
— Чувствам се дълбоко почетен, сър, и смятам, че наистина можете да направите нещо за мен. Моля ви да ме приемете в отряда си! — Преди Алекс да е успял да възрази, момъкът се усмихна и продължи почти
