се чувствам почетена ако отсега нататък виждаш в мое лице приятелка и ми говориш на ти. Е, уредихме и това… А що се отнася до въпроса ти — да, казах „ние“! Ние с теб ще тръгнем на север още сега. Шотландия е и моя родина и аз също съм длъжна да бъда до съпруга си.
Сериозните кафяви очи на Дейдре проследиха загрижено движенията на Катрин, която бързо сплиташе дългите си руси коси на дебела плитка.
— Според мен вие трябва… искам да кажа, ти не бива да вземаш такова решение, преди да си се посъветвала с лейди Каролайн или с мастър Дамиен.
— През следващите седмици мама ще е достатъчно заета със своите работи, а Дамиен… — Катрин въздъхна. — Той е якобит Дейдре, и работи за тях вероятно от години. Сега трябва да се погрижи за собствената си сигурност, за жена си и за нероденото си дете. Не искам да го излагам на опасност. Нито него, нито Хариет — нито пък теб.
— Но нали аз убих лейтенанта! Аз, с тежката маша!
— И аз вечно ще ти бъда признателна, че посегна към тази маша, Дейдре. Макар че той още преди това беше загубил доста кръв, защото му забих един от гребените си във врата. Ти ускори слизането му в ада, но аз също имам вина, че сега вече се пържи там.
— Ами мистър Камерън? Той ще се ядоса ужасно и сигурно ще те прати обратно… Алуин също няма да се зарадва, като ме види. Катрин напъха плитката си под широкопола филцова шапка. — Да вървим, Дейдре! Двете извършихме убийство, значи ще се справим и с двама бушуващи от гняв шотландци! — Тя улови ръката на камериерката си. — Спешно се нуждаем от тяхната закрила — наистина ли мислиш, че ще ни я откажат? Нима ще се усъмнят, че редом с тях ще бъдем на по-сигурно място, отколкото в Дерби?
— Не, няма — прозвуча дълбок мъжки глас откъм вратата, — но мога да ви назова десет основателни причини, поради които изобщо няма да имате случай да попитате господата за мнението им.
Двете жени изпискаха от ужас и се обърнаха към вратата. На прага стоеше сержант Джефри Питърс с насочен към тях мускет.
11
За по-малко от двадесет и четири часа настроението на бунтовниците претърпя коренна промяна. Допреди ден, в Дерби, войниците изпълняваха въодушевено задълженията си и с нетърпение очакваха да изминат последните победоносни сто и петдесет мили до Лондон. Далече от родината, лошо хранени и лошо облечени, подложени на постоянните подигравки на повечето англичани, те въпреки всичко бяха съумели да запазят доброто си настроение, пееха, за да заглушат къркоренето на празните си стомаси, и танцуваха около лагерните огньове, за да прогонят зимния студ.
Затова на последния кралски съвет беше решено отстъплението да се прикрива колкото се може по- дълго. В началото успяха, защото армията потегли през нощта, а когато след разсъмване хората започнаха да задават първите въпроси, офицерите дадоха уклончивия отговор, че предстои сражение с войската на Уейд.
Много скоро обаче острите шотландски очи откриха граничните стълбове, покрай които бяха минали по пътя към Дерби, и светкавично се разпространи слухът, че бунтовническата армия отстъпва. Първите слухове бяха приети с недоверие, което скоро премина в гняв и разочарование. Простите войници не знаеха, че водачите им отдавна се измъчваха от съмнения и страхове; досега те бяха постигнали само победи и не можеха да проумеят защо трябваше да се върнат, след като бяха съвсем близо до целта. За първи път, откакто бяха преминали английската граница, се чуха обвинения срещу водачите на кланове, които им бяха внушили, че е изключителна чест да се бият под знамето на принц Стюарт. А пък принцът ги беше вдъхновил с личния си пример, като всеки ден маршируваше редом с тях и не се плашеше от препятствията. Благодарение на неразрушимата му вяра в справедливото дело те си бяха възвърнали Шотландия и бяха повярвали, че могат да завладеят и Англия. Но къде беше сега принц Чарлс? Защо се беше скрил точно в деня, когато се нуждаеха най-силно от подкрепата и окуражителните му думи?
Принцът, като че ли беше загубил всякакъв интерес към армията си. Той пътуваше в малка покрита кола, чувстваше се изоставен и предаден от всички и давеше мъката и отчаянието си в уиски. Само за няколко часа завоевателят се беше превърнал в беглец! Нямаше да понесе това унижение.
Лорд Джордж, главнокомандващият армията, не можеше да си позволи да се отпусне. Трябваше бързо да предвиди как щяха да реагират англичаните на новината за отстъплението. Водените от Александър Камерън съгледвачи бяха открили, че армиите на Уейд и Къмбърленд са отдалечени само на четиридесет мили една от друга. Без съмнение те се стремяха да съединят силите си колкото се може по-бързо, за да нападнат шотландците и да попречат на връщането им в родината.
Генералът считаше за свой дълг да води най-застрашеният ариергард, а Александър Камерън доброволно се бе присъединил към тази група начело на петдесетина мъже, които се подчиняваха на личната му команда. Той изслушваше съобщенията за движението на неприятелските войски и в повечето случаи ги проверяваше лично. Макар че наближаваше полунощ, той все още седеше над картите в палатката си и размишляваше. Настроението му тъкмо беше паднало под нулата, когато някой влезе неканен в палатката му. Мрачното му изражение щеше да обърне всеки човек в бягство — всеки, освен Струан Максорли.
— Знам, че денят беше дълъг — заговори съчувствено русият великан, — но си помислих, че въпреки това ще се заинтересуваш кого е спряла стражата преди малко на пътя.
Алекс се отпусна изтощено на стола си.
— Не ме интересува ни най-малко — освен ако не е херцог Къмбърленд, дошъл да се предаде.
— За съжаление не е той. Въпреки това би трябвало да видиш задържаните.
Алекс изруга и разтри очите си, за да прогони умората.
— Е, добре, и без това нямах друго предвид, освен да поспя няколко часа.
— Можеш да забравиш съня. — Струан махна на трите прашни фигури, които бяха чакали пред палатката. Две от тях носеха цивилно облекло, третият беше в униформа на английски унтерофицер. Двамата цивилни държаха главите си сведени и лицата им не се виждаха под широкополите шапки.
— Виж ти, това ли бил авангардът на английската армия? — изръмжа злобно Алекс. — Или е делегация от крал Джордж, който желае да ни предаде ключовете на двореца?
Максорли само изпухтя и свали шапките на цивилните. Дебела руса плитка падна тежко върху крехко рамо и когато Алекс разбра кой стоеше пред него, лицето му се вкамени в ужасяваща маска. Той се опря с две ръце на масата и стисна здраво зъби, за да не загуби самообладание.
— Надявам се, че сте си приготвили убедително обяснение — проговори ледено той.
Единствен подофицерът се осмели да заговори, макар че лицето му пламтеше, а по челото му бяха избили капчици пот.
— Аз съм сержант Джефри Питърс, сър, а тези две дами са…
— Проклятие, знам кои са дамите! Сега искам да разбера какво търсят тук.
— Ами, вижте, сър, те…
— Бих предпочел да го чуя от самите тях. — Алекс местеше поглед от Дейдре към Катрин и очите му изпущаха светкавици. — Е, дами?
Дейдре издържа на погледа му.
— Нямахме друг избор, милорд. Трябваше да напуснем Дерби и се надяваме, че ще ни позволите да продължим с армията на север.
Алекс я погледна пронизващо.
— Струан, повикай Макайл. Тази работа засяга и него.
— Веднага. Да взема ли това момче със себе си?
— Не, остави го. Предполагам, че е придружил дамите само поради кавалерското си чувство. Може би има още малко от него, за да им спести пердаха, като подложи собствения си задник!
Бедният сержант преглътна шумно. Струан изчезна, а Алекс наклони стола си назад, настани се удобно и скръсти ръце на гърдите си.
— От вас очаквах малко повечко разум, мисис Макайл — изрече сухо той. — Винаги съм смятал, че ирландците имат силно изразен инстинкт за самосъхранение.
Дейдре се направи, че не разбира сарказма му.
