присъединили доброволно към армията на бунтовниците, но този мъж говореше английски без никакъв акцент, в думите му нямаше и намек за диалект. Сигурно беше английски якобит от висшата класа…
— Да опитаме ли пак? — пошепна в ухото й той. — Имаш ли новини за майор Гарнър?
— Лохиел и Кепох отиват да нападнат форт Август — заекна Лаурън. — Вземат всички мъже, но жените остават тук.
— Това ли е всичко? — попита невярващо непознатият. — Целият лагер говори за това.
— Но аз знам повече от другите!
— Така ли? И какво знаеш?
— Принцът остава в Мой Хол! Има лоша кашлица и неразположението не му позволява да тръгне с отряда.
— Къде чу това? — попита след дълго мълчание мъжът.
— Мъжът ми прекара цялата сутрин с Лохиел и братята му.
— Съвсем сигурна ли си, че принцът остава в Мой Хол? Казаха ни, че тази вечер ще се премести в Килварок Касъл.
— Това беше първоначалното му намерение, но после реши друго. Остава тук под охраната на двадесетина души, не повече. Лохиел не може да се лиши от нито един свой човек.
— Лейди Ан има свой полк.
Лаурън поклати глава.
— Тя позволи на хората си да се разотидат по къщите си.
— Разбирам…
— Наистина ли? — изпухтя презрително тя. — И какво смяташ да правиш сега? Всеки умен мъж би съобщил незабавно в Инвърнес, принцът може да бъде заловен! Само глупакът стои бездеен и отказва да вземе дял от тридесетте хиляди фунта възнаграждение.
— Дял?
— Ами да, защото половината от наградата е за мен! В противен случай майорът ще получи от мен още една-единствена информация — къде да намери разложения ти труп.
Мъжът се изсмя тихо на тази абсурдна заплаха и най-после на косата й. Тя потърка глава, за да прогони болката — а когато се обърна, той сякаш беше потънал в земята.
— Мръсник! — изсъска Лаурън. — Добре направих, че не му казах всички новини.
Тя се върна на пътеката, намери обърнатата кофа и се замисли дали трябваше да се върне до потока, за да я напълни отново.
Не, реши тя, ако мъжът ми иска да се измие, да иде да си напълни кофата сам! Скри кофата под един храст и се върна тичешком в лагера. Когато излезе между дърветата, спря уплашено, защото само на няколко метра от нея могъщият силует на Струан се очерта на фона на лагерните огньове. Той вече я беше забелязал и тя автоматично изкриви устни в усмивка и му помаха за поздрав. Но това не й попречи да познае фигурата, която излезе, подсвирквайки, от гората. Дамиен Ашброк, проклетият англичанин, който завързваше панталона си, сякаш току-що се беше облекчил някъде в храстите.
Алуин Макайл тъкмо си беше свършил работата и беше готов отново да се метне на седлото, когато чу зад гърба си дискретно покашляне и въздъхна примирено. Познаваше това покашляне, то предшестваше всяко изявление на сержант Джефри Питърс. През изминалите седмици младият подофицер вършеше всичко, което му възлагаха, за да докаже привързаността си към делото на Стюартите, освен това обожаваше Катрин като богиня, поради което Алекс подигравателно го наричаше домашното кученце. Без съмнение младежът беше разбрал, че жените ще останат в Мой Хол, и искаше да остане да охранява Катрин.
— Мистър Макайл… сър?
— Да, сержант, слушам ви.
— Всъщност исках да говоря с мистър Камерън, сър, но не го видях никъде.
— Много е зает. Ако имате да му кажете нещо важно, можете да го споделите с мен, аз ще се погрижа да му го предам.
Сержантът задъвка замислено долната си устна.
— Честно казано… не знам дали е важно. Сигурно се лъжа… Може би виждам призраци… Не искам да създам разногласия…
— Знаете ли, сержант, имам зад гърба си ужасно дълъг ден — прекъсна го енергично Макайл. — Остават ми най-много пет часа да се сбогувам със съпругата си. Ако онова, което ви тежи на сърцето, може да почака до утре…
— Става въпрос за графа — заговори решително Питърс. — Говоря за граф Фандучи, италианеца, който…
— Знам кой е граф Фандучи — прекъсна го отново Алуин. — Какво имате да ми кажете за него?
— Ами, сър, може би наистина виждам призраци, но…
— Но какво?
— Имам основания да предполагам, че графът не е онзи, за когото се представя… че ни заблуждава.
Алуин не беше очаквал това.
— Надявам се, че основанията ви са сериозни?
Питърс се изчерви.
— Затова бях решил да говоря с мистър Камерън на четири очи, сър. Не съм казал на никого нито думичка и ще продължавам да мълча, защото знам, че разпространяването на фалшиви слухове може да разруши доброто име на всеки човек.
Макайл го изгледа остро.
— Няма ли най-после да ми кажете каквото имате да казвате, сержант? Защо подозирате Фандучи?
Момъкът навлажни пресъхналите си устни.
— Наскоро го видях… Седеше пред каруцата и смазваше пистолетите си.
— Нима това е необикновено занимание за човек, който произвежда оръжия? — попита саркастично Алуин.
— Прав сте, сър… Графът бе заговорен от някого и докато говореше, сгреши в сглобяването на пистолета. Със собствените си очи видях как се наложи да извади затвора.
Алуин се намръщи още повече.
— Не искам да ви обидя, сержант, но нима вие никога не грешите, когато разглобявате и сглобявате оръжието си?
— О, разбира се, че греша, сър, даже често, но никога не съм твърдял, че съм производител на огнестрелни оръжия. Човек, който разказва навсякъде, че произвежда пистолети със собствените си ръце, би трябвало да ги сглобява и разглобява със затворени очи!
— Да, би трябвало да се очаква — кимна замислено Алуин.
Сержантът кимна облекчено.
— Значи и вие намирате това подозрително, сър?
— Не искам да си вадите прибързани заключения, Питърс. Вярно е, че производител на огнестрелни оръжия не би трябвало да допуска подобни грешки, но имайте предвид, че граф Фандучи е от Южна Европа — малко ексцентричен, лесно възбудим. Самият аз съм живял много години в Италия и мога да преценя, че в сравнение с повечето си сънародници той е дори сдържан. Честно казано, много ми е симпатичен.
— И на мен, сър. Толкова е весел, разказва драматично и…
— Да?
— Но всичко това би могло да е само прикритие.
— Значи смятате Фандучи за шпионин?
Сержант Питърс сведе поглед.
— Знам, че звучи смешно, сър, но в армията има толкова много чуждестранни патриоти… Може би правителство е платило на някои от тях, за да ни шпионират. И тъй като графът се държи, както се очаква от италианец…
