стърчат непристъпни скали, през повечето време пада такава гъста мъгла, че човек не може да види собствената си ръка пред очите. Неколкостотин бунтовници, които познават околността, биха могли без усилия да избият хиляди наши хора. Генерал Коуп се посъветва с офицерите си и решиха да потеглят в североизточна посока към Инвърнес, където сблъсъкът с въстаниците би имал повече шансове за успех.
Полковник Хейлфард присви очи в тесни цепки.
— Това означава ли, че генерал Коуп е оставил пътя за Единбърг незащитен?
— Не съвсем, сър. Тринадесети драгунски полк остана в Стърлинг, а четиринадесети трябваше да подсили гарнизона в крепостта на Единбърг, който се състои от петстотин опитни ветерани. Генералът сметна тази защита за достатъчна, като изхождаше от предположението, че принцът ще раздели войската си и основните сили ще се втурнат да преследват нашата армия към Инвърнес, както би постъпил всеки военен стратег.
— Чарлс Стюарт не е военен стратег, а романтичен авантюрист, който силно желае да завладее двореца на прадедите си. Досега мислех, че това е ясно за всички.
Сержантът преглътна, адамовата му ябълка заподскача нервно.
— Изглежда точно това е намерението му, сър, защото бунтовниците напреднаха през Дункелд към Пърт, там се снабдиха с нови запаси и продължиха похода си към Единбърг.
— А генерал Коуп?
— Той беше в Инвърнес, сър. Щом се установи, че бунтовниците не са разделили силите си, той веднага поиска кораби, за да върне хората си в Единбърг, но…
— Но междувременно тринадесети драгунски полк е бил обсаден? Велики боже, нима капитан Гарнър и хората му е трябвало да платят за неспособността на Коуп?
— Н-не, сър. Капитанът знаеше, че един-единствен полк не е в състояние да задържи цяла армия от няколко хиляди варвари.
Полковникът стисна ръка в юмрук и смачка пурата си.
— Той е отстъпил?
— Той… той сметна за необходимо да се обедини с четиринадесети драгунски полк и да задържи пътя, докато пристигне подкрепление от гарнизона в Единбърг. За съжаление полковник Гест се забави и бунтовниците проникнаха чак до Колтс Бридж, последният защитен бастион на Единбърг.
— Продължавайте!
Бедният сержант смутено пристъпваше от крак на крак.
— Нашите твърдяха, че бунтовниците били водени от самия дявол, от чернокос сатана на вран жребец, двойно по-голям от обикновените коне. Даже капитан Гарнър загубил ума си при появата на дявола — направо полудял. Ако капитанът на четиринадесети полк не го бил задържал насила, сигурно щял сам- самичък да се хвърли срещу него!
— По дяволите, всичките ни хора там ли са страхливци?
— Двата полка се уплашили и избягали, сър. Бягали и бягали, не спрели дори когато бунтовниците отдавна били изоставили преследването. — Под строгия поглед на полковника сержантът отново застана мирно. — Градът падна на следващия ден, сър — на седемнадесети.
— Единбърг? Дворецът? Целият гарнизон?
— Не, сър, гарнизонът не — обясни забързано сержантът. — Когато напуснах града, полковник Гест продължаваше да защитава крепостта. Той е осемдесетгодишен, сър, но се закле, че никога няма да се предаде.
— И къде беше Коуп през цялото това време? И той ли побягна?
— Не, сър, генералът и войската му тъкмо бяха стигнали в Дунбар, когато ми заповядаха да тръгна за насам и да съобщя за завземането на Единбърг. Генералът има хиляда и шестстотин пехотинци и шестстотин кавалеристи, докато бунтовниците е трябвало да разделят войската си между Пърт, Стърлинг и Единбърг. Градът е зает от не повече от петстотин шотландци. Сигурен съм, че само след седмица друг куриер ще съобщи, че армията на принца е претърпяла унищожително поражение.
Полковникът стъпка смачканата си пура с тока на ботуша.
— Ако кажете само една думичка от това, което току-що ми съобщихте, на някого от гостите, военната ви кариера ще завърши безславно. Надявам се, че това ви е ясно, сержанте?
— Аз… беше ми заповядано да съобщя за случилото се само на вас, сър. Капитан Прайс иска да избегне паниката, докато получим новини от генерал Коуп.
— Много разумно. Коуп може да има числено превъзходство спрямо бунтовниците, но войниците му са неопитни и ако до ушите им стигне, че ветераните от тринадесети и четиринадесети драгунски полк са били обърнати в бягство, това ще подкопае морала на цялата ни армия. Гибелна грешка е да подценяваш силата на неприятеля. Надявам се, че няма да го допуснем втори път. Незабавно се върнете в главната квартира и съобщете на капитан Прайс, че ще пристигна след час.
— Тъй вярно, сър. Ще го направя, сър.
Сержантът отдаде чест и се отдалечи, видимо зарадван, че е останал цял и невредим. Полковник Хейлфард погледа малко сивото северно небе, след което се отдалечи с големи крачки.
Сърцето на Катрин биеше до пръсване. Тя изчака още малко и излезе от скривалището си. Ако Единбърг е паднал в ръцете на бунтовниците на 17 септември и ако армията на Коуп е била само на ден път, беше твърде възможно решителната битка вече да се е състояла.
По челото й изби студена пот, гърлото й пресъхна. Когато сержантът описа живия дявол, възседнал огромен черен жребец, тя веднага разбра, че това можеше да бъде само Александър Камерън на великолепния си кон Шедоу. Хамилтън Гарнър сигурно бе познал мъжа, когото познаваше под името Рефър Монтгомъри, и беше побеснял от гняв. Само така можеше да се обясни, че се бе нахвърлил съвсем сам срещу него… След дуела, при който беше претърпял унизително поражение, той се закле да си отмъсти и Катрин не се съмняваше, че омразата продължава да бушува в сърцето му. Ако се срещнеха на бойното поле, където никой не съблюдаваше правилата на честната борба и всеки можеше да забие меча си в гърба или корема на противника…
— О, божичко — изплака тихо тя. — О, Алекс… — Очите й се напълниха със сълзи и тя вдигна лице към светлата богиня в пламенна молба. — Моля те, запази ми го. Моля те… Няма да понеса, ако той… ако той…
Неспособна да произнесе страшната дума, тя скри лице в ръцете си и избяга от парка, твърде разстроена, за да забележи фигурата, която бързо се отдръпна между дърветата.
Дамиен Ашброк също бе чул доклада на сержанта, макар и неслучайно като сестра си. Той беше забелязал пристигането на прашния куриер и веднага реши да узнае какво беше толкова важно, за да откъсне чичо му от бутилката скъп френски коняк. Сигурно сержантът носеше новини от Шотландия и тъй като в последно време Дамиен получаваше твърде малко достоверни известия, той пое риска да проследи двамата мъже в градината и да подслуша разговора им.
Както много други англичани, Дамиен съвсем не беше въодушевен, че на английския трон се беше настанил един дързък германец, който дори не си правеше труда да научи езика и обичаите на новата си родина. Още като дете Дамиен беше разбрал, че най-фанатичните привърженици на живеещия в изгнания крал Стюарт са шотландците — войнствени варвари, които носят поли и искат да върнат Англия в мрачното Средновековие. Когато се запозна с някои от тези „диваци“, той смаяно установи, че те бяха смели и убедени мъже, които държаха на честта повече от всичко друго. Шотландците два пъти бяха въставали срещу непоносимото поведение на английския парламент, но бяха претърпели поражение, за последен път през 1715 година, когато никой не обърна внимание на претенциите на законния престолонаследник Джеймс Стюарт, тъй като беше католик. След неуспялото въстание много имущества бяха конфискувани и много смели борци трябваше да избягат в чужбина, защото отказаха да се закълнат във вярност на хановерския протестант. Сега, тридесет години по-късно, немалко високопоставени шотландци продължаваха да живеят като бедняци, между тях и Джон Камерън от Лохиел, който беше с крал Джеймс в Италия.
По време на едно свое пътуване Дамиен се бе запознал случайно с него и се беше сприятелил с Александър, най-младия син на Лохиел. Той остана възхитен от чернокосия шотландец, хареса авантюристичния му дух и безумната му смелост, но и здравия му човешки разум. Шотландецът водеше
