— Не звучи особено убедително.
— Може би като адвокат съм склонен към прекалено недоверие. Не е много вероятно човек да преживее такова падане, но все пак е възможно, особено ако е паднал не върху скала, а в някой храсталак. Всеки ден претърсвам гората и долината за следи от него, лейди Ан разгласи за изчезването му в близките села, но засега не сме открили нищо. Съмнявам се, че е успял да се замъкне надалеч. Ако не са го изяли вълците, може да е замръзнал, защото нощите са ужасно студени. — Дамиен потърка белега на шията си. — Въпреки това ще се успокоя напълно едва когато намерим трупа му.
— Имаше ли и други ранени?
— Не, само Катрин… Ужасно съжалявам, че Робърт Харди загина. Ако бях реагирал малко по-бързо…
Дейдре побутна мъжа си.
— Моля те, кажи му, че няма основания да се обвинява. Ако не беше той, сега принцът щеше да се намира в английски затвор, а ние със сигурност щяхме да сме мъртви.
Алуин отиде при Дамиен и свали дясната си ръкавица.
— Жена ми е права — ти не си виновен. Точно обратното всички ние ти дължим голяма благодарност.
Дамиен погледна протегнатата ръка, после впи поглед и топлите сиви очи, които изразяваха искрена признателност и другарство, и здраво разтърси подадената десница.
Алуин хвърли загрижен поглед към затворената врата на стаята на Катрин.
— Някой трябва да поеме вината за случилото се… Боя се, че Алекс няма да пропусне отново да изиграе ролята на грешника.
— Алекс ли? Но той беше на петдесет мили, когато се опитаха да отвлекат принца!
— Това е ясно, но я се опитай да му го кажеш — въздъхна Алуин.
— Ти беше обещал да се върнеш точно след седмица — заговори Катрин само за да прекъсне мълчанието, което започваше да я плаши. Откакто Дейдре и Дамиен — тези страхливци! — бяха излезли от стаята, Алекс стоеше безмълвно до прозореца. Тя навлажни нервно пресъхналите си устни. — Даже целуна камата си и…
Думите замряха на устните й, когато той се обърна бавно. Тя се засрами от обвиненията си, защото лицето му беше изпито от липса на сън и изтощение. Очите му бяха кръвясали, обкръжени от тъмни кръгове, а отдавна небръснатата брада и небрежно вързаната на тила коса бяха ужасно мръсни. Въпреки това й се дощя той да я вземе в обятията си…
— Нищо ли няма да кажеш… няма ли дори да попиташ какво всъщност се случи тук? — пошепна тя.
— Вече знам — ти си спасила живота на принца и си обърнала английската армия в бягство. Без съмнение си проявила героизъм!
При този сарказъм чувството за вина отлетя.
— Направих го под ваше влияние, милорд! Нима жената на легендарния Камерън би могла да се държи другояче? Не е ли съвсем нормално, ако тя последва примера му и застане сам-сама срещу целия свят?
Веждите му се вдигнаха застрашително и за да предотврати гневния изблик, тя заговори примирително:
— Не съм се излагала нарочно на опасност, нито пък се изпречих съзнателно на пътя на пистолета само за да бъда ранена. През цялото време изпитвах див страх и ако беше възможно, щях да избягам.
Алекс наблюдаваше внимателно бледото й лице.
— Е, добре… Какво точно се случи?
— Няма ли да седнеш?
Тя потупа подканващо края на леглото и го погледна умоляващо.
— Две денонощия съм почти непрекъснато на седлото и…
— Вече съм виждала и по-лоши неща, да не говорим за миризмите — прекъсна го с усмивка тя.
Макар и неохотно, Алекс приседна на крайчеца на леглото.
— Искаш ли чаша бира? И нещо за ядене? Ей сега ще позвъня.
Алекс я прегърна устремно и завладя устата й така брутално, че тя изпита повече болка, отколкото удоволствие. Веднага след това той я пусна и заяви най-спокойно:
— Е, свършихме и това… А сега искам да разбера как всеки път, щом обърна гръб, бързаш да се забъркаш в някоя неприятност.
— Може би защото баща ми е бил разбойник по пътищата — отговори с усмивка тя. — По наследство, разбираш ли?
В дълбините на черните очи проблесна нещо, но веднага бе скрито под стоманено твърдия поглед. Повечето мъже биха се скрили под завивката под този поглед, но Катрин го издържа спокойно, защото й беше ясно, че Алекс просто не беше в състояние да разкрие истинските си чувства.
— Гневът ви с впечатляващ, милорд. Ужасно съжалявам, че съм ви създала тревоги, но…
— Докато тичах нагоре по стълбата към стаята ти, остарях с десет години — прекъсна я той. — А после ви заварвам тримата тук да се смеете като луди на някаква глупава комедия! Как трябваше да реагирам?
— Реакцията ти беше невероятна — изгони Дейдре и Дамиен, прегърна ме, и ми заяви, че си изключително горд от онова, което съм извършила!
— Това ли съм направил? Защо тогава не си спомням?
— О, достатъчно е, че аз си спомням! — Катрин нежно помилва слепоочията му. — Прочетох всичко това в очите ти.
Алекс побърза да затвори предателските си очи.
— Дейдре и Дамиен биха много уплашени от ефектната ти изява — изсмя се тя и продължи да го милва.
— По-късно ще им се извиня — въздъхна Алекс.
— Не прави това! Ще се простиш със славата си на безсърдечен тиран, а тогава няма да има кой да ме глези като принцеса.
Тежките клепачи отново се вдигнаха.
— За мен ти означаваш повече от всяка принцеса. Моля те никога не го забравяй!
— Тържествено ти обещавам никога вече да не спасявам принцове в тъмна доба.
Алекс погледна загрижено превръзката й.
— Не е ли крайно време да ми разкажеш какво точно се случи?
За да не го тревожи повече, Катрин положи всички усилия да опише случилото се безстрастно: навременното предупреждение на Лаклън, караницата й с принца, бягството към пещерата, шока й от предателството на Питърс…
— Когато той стреля по мен, явно… явно съм загубила съзнание.
Това признание й струваше толкова усилия, че Алекс едва не се засмя, ако внезапно не му бе дошла друга страшна мисъл. Без да иска, той погледна корема й. Катрин побърза да го успокои.
— Синът ни не е пострадал. Лейди Ан веднага повика лекар и той ме увери, че всичко е наред. Ако не ми вярваш — ето, виж сам… — Тя сложи ръката му върху корема си. — Той сам ще ти го каже.
Безкрайно щастлива, Катрин проследи как по лицето на мъжа й се изписа страхопочитателно учудване, когато нероденото се раздвижи в утробата й. Тя се отпусна уморено на възглавницата.
— Лекарят каза, че не бива да се преуморявам. Ръката все още ме боли при всяко движение.
Драматичният й тон накара Алекс да се усмихне.
— Арчи още днес ще се заеме с теб, а когато те заведа в Ахнакари, ще те глезят повече, отколкото ти е приятно.
— Значи все още държиш да се отървеш от мен?
— Не, защото, честно казано, ме е страх да те оставя сама дори само за минута — само небето знае каква каша ще забъркаш пак! Ала след като армията на принца завзе Инвърнес, Къмбърленд няма друг избор, освен да ни преследва. Затова не искам да си наблизо, когато започне голямото сражение.
— Ако ни заплашва непосредствена опасност, ще те напусна доброволно — обеща Катрин, — но дотогава си представям по-приятни занимания от дискусии и караници. — Тя го притегли към себе си.
