25
Алекс ходеше по стаята като тигър в клетка. Три седмици! Беше лежал три седмици в проклетото легло, без да знае какво е станало с Катрин и Дейдре! Никой не знаеше каква е съдбата на малката група, която беше тръгнала към Ахнакари под командата на Струан Максорли. Той не бе повярвал на ушите си, когато Мойра му каза, че жена му не е в крепостта. Шокът едва не го уби. Обезумял от тревога, той искаше веднага да напусне дома си и да тръгне да търси жена си. В тогавашното си състояние със сигурност нямаше да стигне далече и сигурно трябваше да бъде благодарен на съдбата, че беше загубил съзнание, преди да е сторил нещо необмислено.
Той дойде на себе си едва след седмица, толкова отслабнал от треската и раните си, че минаха доста дни, преди да почне да ходи без чужда помощ. Арчибалд, който по чудо беше без нито една рана, макар че се беше сражавал в първите редици, трябваше да се грижи не само за Алекс и Доналд, но и за десетки други ранени. Мойра настани девера си в стаята до съпруга си, за да може да гледа и двамата.
Заедно с Джени и Роуз Мойра се грижеше винаги да има достатъчно топло ядене и за мъжете, които на път към къщи чукаха на портите на Ахнакари. Не само ги хранеха, ами им даваха и чисти, топли дрехи и — което беше също така важно — получаваха от Лохиел думи на благодарност и окуражаване. Въпреки поражението при Кулодън те се бяха сражавали смело и бяха защитили честта на клана. Принцът беше на сигурно място — приятели го бяха отвели в планините и щяха да го пазят добре, преди да му намерят кораб — повече не можеше да се иска от верните му шотландци.
— Познавам Максорли — рече сърдито Алекс. Сигурен съм, че не е изоставил Катрин. Вероятно я е прибрал някъде на сигурно място, преди да се върне в Кулодън.
— Ако изобщо е бил там — възрази спокойно Лохиел.
— Какво означава това? Да не мислиш, че съм видял призрак?
— Според мен е възможно.
— Не съм — настоя Алекс. — Той беше там и това означава, че Катрин и Дейдре са някъде между Ахнакари и Инвърнес.
Доналд знаеше, че нищо няма да спре брат му да потърси Катрин. И той щеше да постъпи така на негово място, ако трябваше да спаси Мойра!
— Дано само не са се върнали в Мой Хол — изрече загрижено той. Бяха им съобщили, че лейди Ан била арестувана и отведена в затвора на Инвърнес. Имението й било плячкосано от драгуните, верните й слуги били застреляни или арестувани. И Лохиел, и Алекс се възхищаваха от полковник Ан и трудно понасяха мисълта, че храбрата жена беше зад решетките…
Толкова много имена, толкова много страшни истории… Деветгодишното момче, което ореше нивата с баща си и бе стъпкано от драгуните… Жената, която беше подслонила ранени само за да види как ги измъкнаха и ги застреляха пред очите й в двора… Десет хиляди мъртви, които всеки ден се увеличаваха, защото Къмърленд изпрати войниците си във всички села и долини… Бунтовниците бяха свободна плячка. Победоносният херцог обяви цялото имущество на якобитските водачи за конфискувано и беше само въпрос на време кога полковете му щяха да дойдат и в Ахнакари, за да приберат всичко ценно и да разрушат крепостта.
— Иска ми се да можех да ти помогна, Алекс — каза Доналд и погледна тъжно превързаните си крака. Арчибалд беше наместил разтрошените костици, доколкото можеше, но сигурно щяха да минат месеци, преди Лохиел да проходи отново.
— Ако войниците дойдат, ти ще имаш достатъчно работа тук.
— Те ще дойдат, можеш да бъдеш сигурен в това! Кембълови с удоволствие ще им покажат пътя за Ахнакари.
— Ще се бием ли?
Доналд се облегна на възглавниците. Беше прекарал тук целия си живот. Тук беше цялото му семейство — жена и деца, братя, чичовци, лели, племеннички и племенници. Всички живееха под този покрив… а с тях още стотина мъже и жени, които работеха и живееха зад крепостните стени.
— Наскоро сънувах сън — заразказва Лохиел със сълзи в очите. — Разхождах се в градината, но всички лехи с рози, които Мойра беше насадила, изглеждаха някак променени… Не видях нито една жълта, розова или бяла роза — всички бяха червени, кървавочервени… Посегнах да откъсна една и от стъблото потече кръв… Стече се по ръката ми и не можах да я изтрия… Кръвта вечно ще лепне по ръцете ми, все едно дали ще се бием пак или не…
Алекс хвърли кожената торба на леглото си, което вече беше отрупано с различни дрехи.
— Излет ли планирате?
Алекс позна веднага гласа и чуждестранния акцент и не се обърна. На прага стоеше Граф Фандучи, само по риза и панталон, за съжаление чужди, тъй като при Кулодън беше загубил великолепния си гардероб. Алекс изведнъж се стресна: за миг италианецът му бе напомнил на някого, които му беше много близък. Но графът пристъпи към леглото да огледа разпрострените там дрехи и мигът отлетя, без Алекс да е уловил приликата.
— Аха… риза, панталон, жакет, ботуши… в изискан английски стил… но всичко това няма да ви е от голяма полза, синьоре, както няма да ви послужи и изключително чистият ви английски.
— Трябва да опитам.
— Да, да, разбирам… Загрижен сте за красивата си съпруга, но ако ви тикнат в затвора, няма да можете да й помогнете.
— Напълно съзнавам рисковете, драги приятелю. — Алекс прибра чистата риза в торбата и неволно се присви от болка. Отново бе забравил, че лявата му ръка беше превързана — благодарение на майор Гарнър, каза си саркастично той. С времето мускулите му щяха да възвърнат предишната си сила, уверяваше го Арчибалд, но той не можеше да чака дотогава… Може би Катрин се нуждаеше от помощ, може би беше някъде сама и се страхуваше…
Поне Алуин да беше тук! Двамата заедно непременно щяха да намерят Катрин и Дейдре! За бога, двадесет души не можеха да изчезнат безследно от лицето на земята — не и след като Струан беше успял да се върне в Кулодън!
— Той беше добър човек — проговори тихо Фандучи. — Сигурен съм, че я е оставил на сигурно място.
Алекс изненадано вдигна очи. Нямаше представа, че лицето му така ясно изразява чувствата му.
— Обичах и двамата — и синьоре Струан и синьоре Макайл… Смели мъже бяха…
Алекс изскърца със зъби. Графът говореше за двамата в минало време, но той още не вярваше, че са мъртви.
Фандучи подръпна мустака си.
— Англичанин, тръгнал на път сам в тези неспокойни времена, неизбежно ще събуди подозрението на войниците. Не е ли по-добре този безумен англичанин да бъде придружен от един също така безумен италиано?
— Ако искате да ме придружите доброволно, вие наистина сте луд, Фандучи!
Графът вдигна рамене.
— В Италия смятат целия ни род за малко луд. Освен това, когато пристигнахме тук преброих цели четиринадесет дупки от куршуми. Англичаните са имали четиринадесет възможности да ме убият, а аз все още съм жив. Като по чудо и вие останахте жив! Според мен това е знак от съдбата, че и в бъдеще няма да ни се случи нищо лошо.
— Щом така смятате… Ако наистина искате да поемете риска, трябва да кажа, че ще се радвам на компанията ви.
— Прекрасно! — Фандучи потърка ръце. — Давате ли ми десет минути?
Алекс направи опит да се усмихне.
— Пет!
Ала само след три минути стражите по кулите дадоха тревога: англичаните бяха пред портите на Ахнакари!
