Каква ирония на съдбата, че не може да го има, че той я желае толкова силно, колкото и тя него, сърцето й направо щеше да се пръсне от мъка. С неимоверни усилия тя успя да сдържи сълзите, които вече замъгляваха очите й.
Ами Ричи? Независимо какво изпитваше към Джейсън, тя нямаше право да измени на думата, дадена на Луиджи. Луиджи можеше да е мъртъв, но тя беше длъжна да удържи думата си. Независимо по какъв начин я бяха принудили да се съгласи. Ако не беше Луиджи, майка й щеше да умре.
Усещаше, че всичко е свършено, но някак си успяваше да се усмихва на любимия си. Въпреки всичко, споменът за тази любовна нощ, за предложението му да се оженят щеше да я подкрепя през останалата част от живота й, който щеше да бъде истински ад.
Тя прокара пръст по веждите на Джейсън, после по правата линия на носа му и като стигна до устните, спря. Той беше нейният любим, нейната любов, животът й — и тя не можеше да го има.
— Нека първо да стигнем в Брюксел, тогава ще правим планове.
— Джена? — Лицето му изглеждаше разтревожено, той сложи ръка на кръста й, за да й попречи да стане. — Какво има?
Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.
— Нищо, нищо, любими.
Лицето му стана още по-навъсено, когато тя се измъкна от прегръдките му. Усещаше, че докато се обличаха, той не откъсва поглед от нея. Нямаше сили да го погледне, страхуваше се, че мъката ще я завладее напълно и затова упорито извръщаше очи.
Вместо това се стараеше да запомни всичко в малката стая — от грубите стени до гаснещия огън, до голия под и неравното легло, върху което се бяха любили. Не биваше да го прави. Тя се извърна настрана и скришом бръсна сълзата, която се стичаше по бузите й.
Джейсън забеляза мъката, изписана на лицето й. Когато тя вдигна ръка, той се досети, че плаче. Неспособен да издържа повече, той се приближи до нея, забравил студа, от който цялото му тяло бе настръхнало.
— Джена — промълви той, взе я в прегръдките си и я притисна до сърцето си. — Защо плачеш, щом няма нищо? — Тя не искаше да го погледне и той повдигна брадичката й. — Няма ли да ми кажеш?
Тази нежна загриженост я накара да изпита облекчение, изкушаваше се да му каже всичко. Помисли си, че така навярно ще е най-добре. Дори той да разбереше всичко, двамата можеха да продължават по този начин, докато стигнеха до Брюксел.
Все пак изпитваше известно съмнение. Ако Джейсън разбереше, че е сгодена, за него щеше да бъде въпрос на чест да не я докосва повече, а тя нямаше да го понесе. Не още. Отчуждението между тях щеше да дойде прекалено рано.
Колкото и да жадуваше за щастието да бъде в прегръдките му, все пак никак не й се искаше да го лъже. А да продължава да твърди, че няма нищо, означаваше да го лъже.
— О, Джейсън — задавено изплака Джена и зарови лице на гърдите му. — Толкова те обичам, че чак ме боли от това.
Той я вдигна на ръце и я занесе до леглото. Седна на ръба му и я сложи в скута си като малко дете.
— Джена, струва ми се, че нищо не разбирам. Никога не съм искал да ти причиня болка. Ако ме обичаш толкова много, защо те боли от това?
Тя дълбоко си пое дъх.
— Джейсън, аз те обичам, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне от толкова много любов, защото не може да я побере. Мисля, че те обичам още от онзи миг, когато зашивах раната ти и ти отвори очи. Вместо да се оплачеш, че те боли, ти се пошегува.
Той кимна, насърчавайки я да продължава, но уплахата растеше в душата му подобно на ледена висулка, която с всяка капка става все по-голяма в мразовитата зима.
Сърцето й кървеше, най-накрая тя не издържа и сълзите й бликнаха. Проблеснаха върху лицето й като малки скъпоценни камъчета.
— Джейсън, бих дала всичко, което притежавам, всичко от себе си, за да се омъжа за теб. — Очите й го умоляваха да я разбере и да продължи да я обича. — Но аз съм сгодена за друг. Не мога да се омъжа за теб.
Думите трябваше да предизвикат неизбежния катарзис. Но вместо да облекчат мъката й, те я направиха още по-непоносима. Сега тя сама щеше да сложи край на мечтите си. Сега Джейсън щеше да я презира и да я укорява, че не му е признала всичко, преди да се любят. Той беше засегнат и щеше да я упреква, че не е била по-силна.
— Какво? — възкликна той, а облекчението се разля на горещи вълни по тялото му и стопи ледения пръстен, който бе стегнал сърцето му. Опита се да избърше сълзите й. — Това ли е всичко?
Напълно зашеметена, тя мачкаше с изтръпнали пръсти ръкава му.
— Не е ли достатъчно? То означава, че никога няма да бъдем заедно.
Джейсън бързо заклати глава, отричаше казаното, не желаеше да приеме безвъзвратното.
— Нищо подобно. Ще се откажеш от годежа. А после ще се оженим.
Слисана, тя се смъкна от скута му и се изправи на крака.
— Джейсън, не мога да изменя на думата си. Дадох я, когато Луиджи беше на смъртно легло.
Той не искаше да я слуша повече. Изправи се и я взе в прегръдките си.
— Ти ме обичаш, нали?
— Да. — Тя вдигна очи към него, усещайки как топлината на тялото му прониква през дрехите й и кара кожата й да пламти. — Повече от всичко на света.
По лицето му се разля задоволство, на устните му се появи тържествуваща усмивка.
— Само това има значение.
— Не, не е така — отвърна тя, макар че нещо й подсказваше да замълчи. — Не е така, Джейсън. Дадох дума и не мога да се отрека от нея. Цял живот съм била вярна на обещанията си. Баща ми винаги ме е учил, че казаното и стореното не могат да се върнат и трябва да се примиряваме. Ако не сме верни на онова, на което държим, ние не сме верни на себе си. Не мога да наруша дадената дума.
Джейсън направо не можеше да повярва на ушите си. Как можеше тя да държи повече на едно обещание, дадено на някакъв умиращ, отколкото на тяхната любов? Това не беше възможно и той щеше да й го докаже.
Като ястреб се наведе над нея и впи устни в нейните, тъй че всички мисли излетяха от главата й. Усещаше само натиска на устните му, ръцете му, които притискаха гърба й и галеха бедрата й в знак на интимност и любов.
Той беше целият й живот и нищо друго нямаше значение. Утре или вдругиден, или след седмица Джена щеше да се справи с онова, което ги разделяше, с обещанието, дадено на Луиджи. Но засега щеше да изживява всеки миг така, както й беше даден, и да обича Джейсън с цялата си безнадеждна страст.
Един час по-късно двамата бяха на път, а обикновената храна, която бяха изяли — зеленчуци, овнешко и груб кафяв хляб — стопляше стомасите им. Джена беше благодарна за тази храна и за мушамата, която я предпазваше от ръмящия дъждец. Джейсън бе купил тези неща от собственика на странноприемницата.
Все пак когато нощта се спусна, зъбите й започнаха да тракат от студ. Сега, след като бяха прекарали нощта в странноприемницата, още повече се страхуваше да спи на студената и твърда земя. Минаха през едно малко градче и Джена жадно погледна табелата над входа на местната странноприемница, но не се учуди, когато Джейсън продължи нататък, без да продума. Тя се овладя и не каза нищо.
В окаяното си физическо състояние само се стараеше да не мисли за онова, което се беше случило между нея и Джейсън, когато той изведнъж вдигна ръка и спря коня си.
— Бързо — изшептя и сграбчи юздите на кобилата й. — Някой препуска след нас.
Преди тя да разбере какво става, Джейсън отведе и двата коня в канавката край пътя. Без да й казва, Джена знаеше, че трябва да мълчи. В настъпилата тишина по спечената кал на пътя отекна тропотът на конски копита.
