Дали това не беше същият шпионин, който се бе промъкнал в къщата в Париж? Може би бе успял да ги проследи? Защо иначе този човек щеше да препуска така бързо в студената и влажна нощ?
Сърцето й се разтуптя, ръцете й се изпотиха в кожените ръкавици. Пръстите на ръцете и стъпалата й сякаш бяха от лед и ставаха все по-студени с всеки удар на копитата в твърдата земя.
А после пътникът профуча покрай тях, в тъмнината беше невъзможно да се различат чертите на лицето му. Препускаше така, сякаш го гонеше самият дявол, наметалото му се развяваше, а шапката беше ниско нахлупена на челото му.
Джена потрепера. Когато миризмата на препускащия кон достигна до тях, тя успя да укроти кобилата си и да й попречи да се изправи на задните си крака. После той изчезна.
Щом тропотът на копитата заглъхна напълно, Джейсън се размърда, но остана на мястото си, докато преброи до хиляда. После поведе конете обратно натам, откъдето бяха дошли, но не излязоха от канавката, което означава, че се движеха не по-бързо от костенурки.
Макар че много й се искаше да разбере защо се връщат назад, Джена не посмя да попита за това. Когато решеше, Джейсън сам щеше да й каже всичко.
За да притъпи страховете си, тя се съсредоточи върху болката в кръста си, която я пронизваше при всяка крачка на коня. Никога повече нямаше да се качи на такова дамско седло!
Въздъхна дълбоко и от устата й излезе бяло облаче. Копките и мъките на пътуването, страхът да не бъдат открити, всичко това само за малко я отвличаше от истинската й грижа — предложението, което Джейсън й беше направил.
Трябваше да го накара да разбере, че никога няма да може да се омъжи за него, това беше една невъзможна мечта. Утешаваше се с това, че се бе опитала да му обясни. Той отказваше да я чуе. От преживяното с Луиджи беше научила, че когато един мъж не желае да промени мнението си, думите не достигат до ушите му, колкото и да са верни. Само реалните събития можеха да му въздействат.
Потънали в мрачните си мисли, двамата пристигнаха в селото, през което бяха минали преди час. Джейсън вече слизаше от коня, когато тя най-сетне проумя къде се намират.
— Остани тук — нареди той и думите му я накараха да се опомни. — Спусни качулката си още по-ниско. Не разговаряй с никого.
Той стъпи на земята и порови в дисагите. Когато се обърна към нея, в ръката си държеше пистолет.
— Използвай го, ако се наложи.
Тя го взе, но продължаваше да се взира в него с невярващи очи.
— Струва ми се, че няма да мога. Не е ли по-добре просто да дойда с теб?
Едва-едва го виждаше в бледата светлина, струяща от прозорците на странноприемницата, но веднага усети, че е недоволен.
— Не, Джена, не смея да те взема с мен. Искам да огледам всичко вътре, без да привличам повече внимание от необходимото. Ако не трябваше да задавам въпроси, щях да те взема със себе си вътре, за да ги заблудя, моят преследвач сигурно е питал само за непознат мъж. При това положение мога да се издам, особено ако нашият човек се върне.
Цялата тази работа никак не й харесваше, но в думите му имаше логика. Затова тя се сви още повече под наметалото си и с треперещи ръце стисна пистолета.
Джейсън се върна заедно с облак топъл въздух, който миришеше на пушек, овнешко и немити тела.
— Един дребен тъмнокос и тъмноок човек е бил тук, питал е за мъж с руса коса. По дяволите! Трябва да преосмисля всичко това.
Качи се на седлото и няколко дълги минути остана като закован там, а после подкара двата коня по пътя. Но вместо да се върнат обратно, поеха на юг към Париж, натам, откъдето бяха пътували през целия ден.
Съвсем объркана, тя настигна Джейсън.
— Какво правиш?
В този миг луната реши да изплува иззад облаците и в ярката й светлина Джена съвсем ясно видя лицето му. От двете страни на устата му се бяха изписали дълбоките бръчки на напрежението.
— Надявам се така да заблудя нашия преследвач и да осигуря топло легло за двама ни през тази нощ.
— Но аз не мога да разбера как ще го постигнеш по този начин.
Той се усмихна леко, устните му едва-едва помръднаха.
— Ако аз преследвах човек, който носеше важна информация, спешно необходима на господаря му, и през ум нямаше да ми мине, че моята жертва ще се върне назад по стъпките си.
Вече напълно объркана, тя го попита:
— А ти не носиш ли спешна информация?
Ръката му стисна юздите и конят нервно се изправи на задните си крака.
— Не. Ако не бяха ме ранили, може би щях да стигна до Уелингтън навреме и да съобщя за бягството на Наполеон. Тогава херцогът навярно щеше да успее да направи нещо, за да попречи на Бонапарт да навлезе във Франция. Но сега вече е късно.
Джена проумя всичко и още повече се възхити от този мъж, в чиито ръце бе поверила съдбата си, при все че му съчувстваше за неуспеха. Много й се искаше да го утеши, но знаеше, че никакви думи не могат да го накарат да забрави провала си.
Когато стигнаха до следващия град, в който имаше странноприемница, луната вече бе залязла и слънцето се канеше да изгрее. Джена се държеше на седлото с огромни усилия. Знаеше, че Джейсън не е по-добре от нея, тъй като раната му едва бе зараснала.
В мътната сива светлина на утрото Джейсън влезе в странноприемницата и нае стая. Тя не знаеше колко дълго смята да останат тук, нито пък се интересуваше. Дори в леглото да имаше дървеници, все едно й беше.
Без да направи опит да се съблече, Джена тежко се отпусна върху единичното легло. Смътно забеляза, че Джейсън подпря с един стол вратата и после всичко изчезна.
Той се загледа съчувствено в изтощеното й тяло. Събра цялата си останала енергия, за да свали високите й обувки, после смъкна и своите, пъхна се под завивките и се сгуши до нея.
Когато тя изплува от съня, Джейсън я галеше и нежно я целуваше по лицето. Всички мисли за преследването, опасностите и неясното бъдеще, което ги очакваше, се изпариха от главата й, когато откликна на движенията му по най-първичния начин.
Любиха се, докато и двамата започнаха да треперят от изтощение. Едва тогава изплуваха другите им грижи.
— Джейсън — с отмалял глас попита Джена, — не трябва ли да тръгваме?
Той се засмя.
— Права си. Но все пак ми се струва, че можем да прекараме тук останалата част от деня и цялата нощ. Човекът, който ни преследваше, сигурно вече е в Брюксел или е дяволски близо до него. Уелингтън навярно още не е там и затова няма нужда да бързаме. Моята свръзка ще остане на мястото си, докато Уелингтън й нареди друго, а аз нямам никаква информация, че дукът вече го е направил.
Тя въздъхна.
— Тогава защо бързахме толкова?
Той се усмихна и се наведе, за да я целуне. После откъсна устните си от нейните.
— Бързахме толкова много, защото се страхувах от човека, който ни преследваше. Нямах никакво желание да ме хване. — Той пак я целуна. — Хубава си, Джена — промълви Джейсън. — Сега нашият враг пътува пред нас и сигурно ще се скрие някъде в Брюксел да ни чака, затова можем да поостанем тук и да се наслаждаваме.
Джейсън усети как плътта й потръпва под устните му и изпита огромно задоволство. Тя беше негова и той щеше да я накара да забрави напълно за мъжа, за когото беше сгодена. Щеше да притежава тялото и душата й, докато тя не кажеше, че не желае никой друг освен него.
Щеше да я притежава изцяло, да я люби, докато тя не заченеше неговото дете и с това не се обвържеше с него завинаги. Джена щеше да бъде негова и той за нищо на света нямаше да й позволи да отиде при друг мъж. Независимо че беше дала дума.
