започнеше да я напуска, тя си повтаряше тези думи. Ами ако не беше той?
Спря пред къщата, която Алфонс й беше посочил, дълбоко си пое дъх и разтри ръцете си с надеждата поне мъничко да ги стопли. Преди куражът отново да я напусне, почука силно и отчетливо на вратата.
Не успя да преброи до десет и пред нея се появи чернокож иконом, който се държеше безупречно и много приличаше на Майкълс. Погледна надолу към нея.
— Госпожо?
Интонацията му подсказваше много неща и нито едно от тях не беше ласкателно за Джена. Това я стресна.
— Аз съм контеса Ди Понти. Искам да видя господаря ти.
В тъмните му очи проблесна уважение, което веднага бе изместено от един особено многозначителен поглед.
— Мосю Евърли не е у дома.
Тя имаше достатъчно опит с прислугата, за да разбере правилно знаците — вдървено изправения му гръб, светкавичния поглед, хвърлен някъде настрани. Мосю Евърли определено си беше у дома, но тя добре знаеше, че слугата няма да я пусне вътре.
Гордо вдигна глава и му подаде визитната си картичка.
— В такъв случай моля предайте му това, когато се върне.
Икономът пое картичката, а Джена отчаяно се надяваше, че тя ще стигне до Джейсън. За момента беше направила всичко възможно, но явно нямаше особени резултати.
Обърна се и си тръгна бавно, с отпуснати рамене. Толкова много се беше надявала, а ето че не постигна нищо. Ама че беше глупава. Ако имаше намерение да бъде с нея, Джейсън щеше да се върне след битката при Ватерло.
Обзета от съмнения, спря и впери поглед натам, където Мисисипи влачеше калните си води. Може би този Гастон изобщо не е Джейсън, но сърцето й подсказваше, че това е той. Джейсън беше тук, в Ню Орлиънс, бе преживял Ватерло и не искаше да се върне при нея.
Трябваше да погледне истината в очите. Той вече не я обичаше. Не бе възможно да я обича и да й причини такова зло.
Сърцето й, съвсем съсипано, преживяло толкова много, мъчително се сви, когато тя прозря, че Джейсън не я обича вече. Толкова силно я болеше от това, че й се искаше да се свие на кълбо и да остане така. Не го направи. Овладя се.
Той навярно вече не се интересуваше от нея, но поне беше жив и здрав. Никога нямаше да бъде неин, но трябваше да бъде благодарна, че не е мъртъв. Тя го обичаше толкова много, че се радваше заради него. И това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно, защото нищо повече не й оставаше.
Като едва понасяше лютия студ и черната празнота в душата си, Джена с последни сили се добра до къщата си. Утре щеше да каже на Ричи, че се връща в Италия.
Нейното решение щеше да го вбеси, но тя не можеше повече да остане тук и да рискува отново да срещне Джейсън. Сърцето й и здравият й разсъдък бяха подложени на непоносими изпитания.
Краката й бяха ледени, когато се приближи до входната врата и зърна загриженото лице на Майкълс. Подаде му наметалото си и се изкачи по стълбите на втория етаж, където се намираше всекидневната. Може би ако седнеше да си почине до прозореца с изглед към зимната градина, щеше да се почувства по- добре.
Подпряла брадичката си с ръка, вперила невиждащ поглед в зимната градина, Джена остана така, докато не се появи Майкълс и не й съобщи за пристигането на Ричи. Тя се стресна малко, но успя да съсредоточи вниманието си върху своя годеник. Забеляза, че той отново носи colchemarde. Ричи уверено закрачи към нея, а пълните му устни се разтегнаха в усмивка.
— Виждам, че напълно си се съвзела след онзи малък инцидент снощи. — Приближи се на няколко крачки от нея и се намръщи. — Трябваше да очаквам, че ще ме изложиш така пред всичките ми приятели.
Джена не успя да се овладее и ахна. Не беше хубаво да позволява на Ричи да я заварва неподготвена, дори ако това се дължеше само на изненадата й.
— Не ставай смешен. Да не би да съм припаднала нарочно, само за да те изложа? — Пренебрежително махна с ръка. — Ти си прекалено себичен.
Лицето му потъмня и той пристъпи към нея.
— Ето как говориш на бъдещия си съпруг.
Джена отегчено въздъхна. Ричи беше такова дете, но нейното търпение вече бе изчерпано. То се бе изпарило още в Брюксел, но мъката по Джейсън й бе попречила да осъзнае това.
Стана и се отдалечи от него, толкова й беше омръзнал избухливият му темперамент.
— Ричи, не бъди толкова досаден. Не се чувствам добре и ще ти бъда благодарна, ако си тръгнеш.
Той се намръщи и я последва.
— Гледай довечера да си по-добре. Да не би да си забравила, че се съгласи да дойдеш с мен на маскения бал?
Джена въздъхна уморено. Беше забравила. След всичко, което се бе случило от вчера насам, маскеният бал беше без значение. Но тъй като вече си беше изпатила в Брюксел, този път нямаше желание да му откаже. Щеше да отиде с него.
Всъщност, тъй като той изглеждаше доста ядосан, най-добре беше да поизчака и като отидат на бала, да му каже за решението си да напусне Ню Орлиънс. На празненството несъмнено щеше да бъде в много по-добро настроение, пък и нали щеше да стане както той искаше.
— И двете ще бъдем готови.
Спокойно го погледна в лицето, но в позата й имаше нещо непреклонно, което му подсказваше, че търпението й е изчерпано.
Ричи я изгледа свирепо, бързо излезе и затръшна вратата след себе си. Този път поне не беше се опитал да проси пари от нея.
Джена поклати замислено глава, но много скоро забрави за него. Седна близо до прозореца, който гледаше към Леви Стрийт.
Днес все още имаше време Джейсън да я потърси.
С унило лице Джена наблюдаваше тълпата на маскения бал и в същото време си мислеше колко много съжалява, че през целия следобед бе чакала да се появи Джейсън.
Дълбоко в сърцето си се беше надявала той да дойде, независимо че си повтаряше точно обратното. Повече от всичко на света искаше той да дойде и да й каже, че все още я обича. Но това не стана и сега трябваше да изтърпи цялата тази вечер, без да дразни Ричи, което изобщо нямаше да е лесно. Особено като се имаше предвид, че се готвеше да му съобщи за плановете си да се върне в Италия.
Веселието в балната зала въобще не можеше да й направи впечатление, макар че гостите се тълпяха наоколо й, облечени с натруфените си костюми, по-дръзки от обикновено, защото никой не можеше да ги познае. Джена не искаше да стои тук. Имаше много голяма вероятност да се появи Джейсън или Гастон, както се наричаше сега. Изглеждаше, че и той като Ричи е свързан с местното креолско общество.
Замислено свъси вежди. Беше много странно, че Джейсън е в Ню Орлиънс, навярно пак бе влязъл в ролята на шпионин. Но кого ли шпионираше тук? В Ню Орлиънс едва ли имаше нещо, което да представлява заплаха за Англия.
Можеше ли да има някаква връзка между пребиваването на Ричи в Ню Орлиънс и пристигането на Джейсън? И двамата мъже имаха стабилни връзки в креолската общност, която управляваше Ню Орлиънс, иначе Джейсън едва ли би присъствал на бала на Конде Стрийт.
Това предположение несъмнено звучеше нелепо. Истината бе, че Джейсън вероятно шпионираше в полза на Англия, каквито и да бяха причините за това. Но пък Ричи беше прекалено голям страхливец, за да е свързан с нещо, което дори само отдалеч намирисва на опасност.
Значи нейният годеник й беше казал истинските причини за идването си тук. Той твърдеше, че имал желание да пътува преди сватбата и че му допадала континенталната атмосфера на Ню Орлиънс, а и
