все пак съществуваше прекалено голям риск да изпуснеш случайно някоя дума за мен или да ме наречеш Джейсън.
Сега Джена изпита истинско презрение към него и й се прииска да види лицето му. Но ниско увисналите клони на върбата не позволяваха това. Искаше й се да прецени чувствата му, докато произнасяше всяка дума, но това беше невъзможно. Трябваше да се примири с този студен и безразличен тон, от който кръвта застиваше в жилите й.
— Щом се страхуваш толкова много, че бих могла да те нарека Джейсън, кажи ми как се наричаш напоследък. Мога да те уверя, че щом ме осведомиш как е най-правилно да те наричам, никога няма да се сетя за другото ти име. Що се отнася до мен, онзи Джейсън, когото обичах, е мъртъв.
Острият сарказъм на думите й накара Джейсън неволно да стисне юмруци.
— Права си. Мъжът, когото твърдеше, че обичаш, но за когото отказа да се омъжиш, е мъртъв. На негово място се появи Гастон Евърли, едноок французин, който симпатизира на креолите и проявява разбиране към техните планове да освободят Наполеон Бонапарт от остров Света Елена.
Джена чу само едно — че е отказала да се омъжи за него. Дали в тази проста фраза не се криеше ключът към студеното му и неприязнено държане, което той дори не се опитваше да скрие? Дали нещата щяха да се променят, ако му кажеше, че желанието й да се омъжи за него е по-силно от желанието да живее? Беше ли възможно?
Трябваше да рискува. Това мъничко прозрение за истинските му чувства като начало трябваше да й помогне, да я накара да повярва, че причините да я напусне са много по-сериозни, отколкото тя си мислеше. Да я накара да предположи, че опитите му да я наранява и избягва за него всъщност са средство за самозащита.
Заради своето собствено бъдещо щастие и заради мъката, която навярно беше накарала сърцето му да изстине към нея, Джена трябваше да му разкрие истинските си чувства. Трябваше да забрави засега собствената си обида и да мисли само за този разярен и навярно жестоко наранен мъж, който стоеше пред нея. Трябваше да опита.
Пристъпи напред, свали качулката си и махна малката си маска. Макар че той не можеше да я види в тъмнината, Джена не искаше да има нищо между нея и него, докато му разкриваше душата си.
Стоеше само на няколко сантиметра от Джейсън. Можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му, да вдъхне лекия лимонов мирис на лосиона му.
Горчиво-сладки и съвсем неканени, спомените я завладяха: Джейсън я целува с цялата си страст, Джейсън я привлича към себе си и я държи в здравите си и сигурни прегръдки, Джейсън я люби не само с тялото си, а с цялото си същество.
Онова, което се готвеше да стори, беше правилно. Усещаше го така, както едно диво създание усеща, че идва пролетта.
— Джейсън, аз те обичам и искам да се омъжа за теб. Разбрах го след Ватерло. Касапницата и смъртта. Крехкостта на живота и силата, която любовта даваше на тези умиращи мъже. Всичко това ме накара да проумея, че нашата любов струва много повече от каквото и да е обещание. Особено ако е дадено, за да може един слаб и глупав човек да запази богатството си. — Задавяха я ридания. — Смятах, че ще мога да ти кажа всичко това, когато се върнеш. Но ти не се върна при мен. Защо? Защо Уелингтън ме накара да повярвам, че си мъртъв?
Джена затаи дъх в очакване да чуе отговора му. Цялото й бъдеще зависеше от думите, които той ей сега щеше да произнесе. Измина сякаш цяла вечност, а той не продума.
Джейсън искаше да й повярва. Тя му предлагаше рая, а той бе решил, че никога няма да го има. Само да можеше да види лицето й, да разгадае чувствата, изписани по него, но това бе невъзможно.
И способна ли беше тя да обича мъж с едно око? Беше забелязал как цялото й тяло потръпва на бала и знаеше, че тя не може да понася докосването му. Сега му предлагаше да се омъжи за нея само защото го съжаляваше. Точно от това се страхуваше. Не можеше да понесе съжалението й. Но о, какво щастие, ако тя наистина го обичаше и наистина бе решила да се омъжи за него след Ватерло и преди да види колко е обезобразен.
Джейсън хрипливо се изсмя на безумието си.
— Преди ти не искаше да се омъжиш за мен, а сега, когато останах с едно око, ми говориш друго. Затова помолих Уелингтън да ти каже, че съм мъртъв. Не исках да ме съжаляваш.
— Да те съжалявам ли? Аз не те съжалявам. В теб няма нищо, което да е достойно за съжаление. Че какво, като си загубил едното си око? Само ти се вживяваш в това. На мен ми е все едно.
Трябваше да го убеди в своята искреност. И за това имаше само един начин. Трябваше да го обича много, докато му олекне на сърцето. Трябваше да му докаже, че за нея той е същият човек, в когото се бе влюбила някога в Париж.
Джена се изправи на пръсти, посегна и привлече главата му към себе си, за да го целуне. Кожата му беше студена и влажна поради нощния въздух, а после бавно започна да се стопля под настойчивите й устни.
Джейсън с желание се остави в ръцете й, но когато телата им се докоснаха, цял затрепери и се опита да се отдръпне. Джена се вкопчи по-здраво в него, усещайки, че това е единственият й шанс да го убеди, че тяхната любов е силна и жива дълбоко в душите им.
Джейсън знаеше, че трябва да се изтръгне от прегръдката й, преди тя да е успяла така плътно да се притисне в него, че да го накара да забрави всичко друго. Но тя така силно се бе вкопчила, че само със сила можеше да я отблъсне от себе си — нещо, което той просто не можеше да направи.
С всяка секунда му беше все по-трудно да мисли за каквото и да било друго освен за Джена, която го целуваше така страстно, че всичко останало губеше смисъл и изчезваше в небитието. Джейсън вдъхваше аромата й, спомняше си за другите случаи, когато той направо го бе подлудявал. Усещаше как заоблените й гърди се притискат към неговите дори през дрехите.
Джена беше част от неговата душа. Цял живот можеше да бяга от любовта си към нея и пак нямаше да избяга достатъчно надалеч. Беше изгубен и го знаеше.
През тези няколко прекрасни секунди той щеше да си позволи да мисли, че онова, което му казваше тялото й, е истина. Само за един кратък миг щеше да си позволи да я обича с цялото си същество. Обзет от страст, изпълнен с чувство за поражение, Джейсън обви ръце около нея и с всички сили притисна към себе си гъвкавото й тяло.
Джена се наслаждаваше на неговото отдаване. Вплете пръсти в косите му и го целуна. Усети дъха на брендито, което той вероятно бе пил малко по-рано. Усещането бе толкова възбуждащо, че стомахът й се сви.
Съвсем леко отдръпна устните си от неговите и промълви:
— Позволи ми да те обичам, Джейсън.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейсън се олюля под напора на тези думи. Сигурно нямаше предвид онова, за което той си мислеше. Да го целува в тъмното беше едно, но да се люби с него… мъж, който дори не можеше да вижда добре… не, тя сигурно не искаше това.
Но ако все пак беше така, то се дължеше на страстната й натура, която той така добре познаваше. Сигурно беше замаяна от физическото усещане за тяхната близост. Това беше единствената причина да му каже такова нещо. Но дори логиката не можеше да намали болката, която му причиниха думите й. Той беше луд да издава така чувствата си.
Откъсна устните си от нейните.
— Не ме изкушавай. Ти сама не знаеш какво говориш.
Объркана от това, че той я отблъсна от себе си, Джена опря ръце на гърдите му, за да запази равновесие. Усети как бързо се надигат и спускат гърдите му, а под дясната й длан сърцето му яростно биеше.
— Знам, Джейсън. Искам да те любя, както ти си го правил с мен много пъти.
Той простена и я отблъсна пак от себе си, ръцете му я държаха за раменете и й пречеха да се върне в прегръдките му. Беше невъзможно да направят това, което тя предлагаше. Той нямаше да й позволи да му
