френските маниери на креолите. Той нямаше никаква сериозна цел в живота си и тъй като по природа беше любител на удоволствията, не се и нуждаеше от такава. Истински съжаляваше, че бе отстъпила пред настойчивото му желание да го придружи.
Тези хаотични размишления бяха прекъснати от някакво раздвижване наблизо, причинено от появяването на висок строен мъж, чиито рамене бяха покрити с черно домино. Не й беше необходимо да види лицето му, за да разбере, че това е Джейсън. Личеше си, че е той — по характерната му стойка, по гордата извивка на шията. И черната лента, опасваща главата му отзад, подсказваше същото. Това беше черната превръзка, която той носеше на окото си.
Раменете на Джена се изопнаха, стомахът й се сви, дори коленете й взеха да отмаляват. Беше толкова мъчително да го вижда и да знае, че той не я обича.
Сърцето я болеше само защото той беше наблизо и тя не можеше да отиде при него. И целият гръб я болеше, защото се стараеше да се държи изправена и да не й личи колко се измъчва. Никой не бивате я разбере за отчаянието й, породено от безразличие на Джейсън.
Въздишка се изтръгна от гърдите й. Трябваше да си тръгне. По-лесно беше да направи това, отколко да седи тук, да го следи с поглед и да се пита кога ще покани на танц някоя от безбройните дами наоколо. Навярно с някоя щастливка щеше да танцува повече от веднъж.
Пристъпвайки от крак на крак, Джена се оглеждаше и търсеше най-близкия път за отстъпление. Забеляза една врата, мигом се обърна и се запровира през тълпата. Оставаха й още само няколко крачки, когато някой я хвана за ръката.
Дъхът й секна, докосването на топлите му и силни пръсти я накара да се закове на място. Не беше необходимо да вдигне очи, за да разбере, че Джейсън с едно движение я е направил своя пленница.
Потръпна цялата. Сигурно бе получил визитната й картичка и въпреки всичко желаеше да се срещне с нея? Но тук едва ли беше най-подходящото място.
О, помисли си тя, може би той просто не беше я познал, защото бе маскирана. Но нали косата й бе разпусната и непокрита, а в тази тълпа от тъмнокоси хора нейните рижи къдрици неизбежно се открояваха. Значи вероятно я беше познал. Може би възнамеряваше да й обясни защо я е оставил да повярва, че е мъртъв. А може би — тя стисна очи и мълчаливо се помоли — Джейсън щеше да й каже, че все още я обича.
— Джена, трябва да говоря с теб. — Рязко си пое дъх. — Насаме.
Тръпките отново разтърсиха цялото й тяло, сега дори още по-безмилостно. Изглеждаше, че нейната надежда за сдобряване бе на път да се сбъдне. Защо иначе той щеше да пожелае да говори с нея насаме?
Надеждата лумна в сърцето й, беше толкова силна, че направо я изгаряше като буен огън. Не смееше да го погледне в лицето, страхуваше се, че там ще прочете нещо друго. Не искаше мечтата, която започваше да покълва в сърцето й, да се разбие изведнъж.
Все още без да го поглежда, тя съсредоточи вниманието си върху входната врата.
— Както желаеш. Къде?
Джейсън видя, че тя му кимна одобрително, макар че не вдигна очи към него и отказа да погледне черната превръзка на окото му. Бе усетил тръпките на отвращение, които преминаха по цялото й тяло, когато ръката му я докосна. Макар да бе очаквал, че ще й вдъхне отвращение с обезобразеното си око, реакцията й му причини ужасна болка. Единственият начин да понесе всичко това бе да се ядоса на безсърдечието й.
Мълчаливо я поведе навън към площад „Д’Арм“, всяко мускулче по тялото му бе напрегнато от желание да се овладее, да не издаде нарастващия си гняв. Вървеше бързо, почти я караше да подтичва, тъй че и двамата едва си поемаха дъх и нямаха възможност да разговарят.
Джена се спъна веднъж и той я подхвана, за да не падне. Веднага съжали за това. Заобленото й тяло се притисна за миг към изгладнялата му плът и той усети, че няма сили да се съпротивлява на желанието. Тихо изруга, отстрани я от себе си и престана да я подкрепя с ръка.
Джена едва не извика от болка, когато той я отдалечи от себе си и пусна ръката й. Как можеше да продължава да се заблуждава, че той все още я обича, когато дори му беше неприятно да я докосне? Не биваше да се заблуждава повече.
Изведнъж съвсем ясно осъзна, че всичко е загубено, олюля се и забави ход. Защо ли бе държала толкова много на думата, дадена на Луиджи, когато можеше да се омъжи за Джейсън? Именно любовта, а не някакви си криворазбрани обещания, даваше на човек сили да постъпва правилно. А сега Джейсън вече не я искаше.
— Хайде — каза той.
Когато този безстрастен глас достигна до ушите й, сълзите на отчаяние, готови всеки миг да бликнат от очите й, сякаш изведнъж секнаха. Тя изправи рамене. Трябваше да бъде силна.
Бързо завиха към площад „Д’Арм“ и Джейсън с потаен вид я поведе по пътеката между дърветата. Това, както и фактът, че я беше взел от маскения бал, й подсказваха, че той сигурно искаше нещо от нея. Иначе едва ли щеше да я потърси.
Е, ако той имаше нужда от нея, значи трябваше да му помогне. Макар че Джейсън не я обичаше вече, тя го обичаше. Щеше да му даде всичко, да направи всичко за него.
Предположенията й се потвърдиха, когато той спря и внимателно се огледа. Никой не се виждаше наоколо, тъй че Джейсън я заведе под тежките клони на една плачеща върба, където дори лунната светлина не можеше да проникне.
Изпълнена с очакване, Джена обърна лице към него. Под клоните на дървото двамата бяха така усамотени, сякаш бяха останали сами в някоя стая, и тя не можеше да се съпротивлява на усещането за близост, което я завладя.
Не можеше да се съпротивлява и на желанието, плъзнало сякаш изведнъж по цялото й тяло. Толкова много го обичаше и от толкова отдавна двамата не бяха оставали сами, както сега. Само до вчера тя си бе мислила, че никога няма да изпита подобно щастие. И сега, когато имаше възможност да бъде с него, срещата им приличаше на пародия. Тя бе изгубила неговата любов, защото отказа да се омъжи за него.
— Джена.
Потръпна, като чу името си. Да го чуе от неговите устни беше истинско блаженство, макар че гласът му бе напрегнат и звучеше студено. Ех, ако можеше да произнесе името й с любов! Джейсън се покашля, за да прочисти гърлото си, и тя си наложи да се съсредоточи върху думите му.
— Джена — повтори той. После млъкна и се намръщи, защото името й звучеше така естествено от неговата уста, сякаш дългите месеци на раздялата и нейният отказ да се омъжи за него вече не стояха между тях. Да показва такава слабост беше безкрайно глупаво. Сигурно трябваше да се обърне към нея с „контесо Ди Понти“, но вече бе твърде късно за това.
— Няма смисъл да си говорим със заобикалки — продължи Джейсън. — Аз съм тук като шпионин. — Постара се да не обръща внимание на това, че тя се стресна. — И те моля да не разкриваш истинската ми самоличност.
Горчиво-сладката болка, която Джена изпитваше досега, стана непоносима. Как можеше да се съмнява в нея? Мъката, която й беше причинил, като я пренебрегна снощи и днес следобед, бе нищо в сравнение с това. Тя отвърна на удара с удар:
— Как смееш да подлагаш на съмнение моята лоялност? Защо ще казвам на когото и да било кой си? Все още никой не ни е запознал официално тук. До вчера, когато ти ме остави да лежа в несвяст в краката на леля Хестър, аз дори нямах представа, че си жив, още по-малко пък, че си в Ню Орлиънс.
Удивен от нейната разпаленост, Джейсън отстъпи крачка назад. Все пак веднага се досети, че Джена е раздразнена заради намека, че би могла да го издаде. Той се бе усъмнил в нейната честност, добродетел, която тя слагаше на първо място, над всичко друго. Джейсън се разкъсваше между гнева и желанието да я разбере. Като се имаше предвид колко скъпо му беше струвала нейната честност в емоционално отношение, не беше сигурен, че в момента е в състояние да изпитва нещо друго освен ярост.
Все пак той се постара да заговори спокойно, защото знаеше, че ако даде воля на гнева си, положението ще стане по-лошо.
— Никога не съм се съмнявал в твоята дискретност, нито съм смятал, че ти можеш да ме предадеш, но
