отдаде тялото си от съжаление, а тъкмо това щеше да стане в края на краищата. А Джейсън беше горд и нямаше да може да го понесе.
Продължаваше да я държи далеч от себе си и Джена усети, че я пронизва страх. Той щеше да я изостави. Трябваше да го задържи. Знаеше, че Джейсън я обича, иначе не би реагирал така всеотдайно на целувката й. Отчаянието я подтикваше да действува.
С една ръка сграбчи гънките на доминото му, с другата го прегърна през врата, принуждавайки го да свие ръцете си в лактите или да я събори на земята. Здраво се вкопчи в него.
Повя лек ветрец, разлюля гъстите клони на върбата и под тях проникна мъничко лунна светлина. В оскъдното й сияния Джена впери поглед в него и там видя само грубото отражение на собственото си лице. Смелостта й почти се стопи, тогава устните му се разтегнаха в горчива усмивка и тя разбра истината. Джейсън я обичаше, но против волята си.
— Обичам те, Джейсън Маклена. Искам да се любя с теб. — Произнесе отчетливо тези думи, следейки за всяка промяна по лицето му.
Той се засмя — хриплив, мъчителен звук, който се изтръгна някъде дълбоко от гърдите му.
— Не лъжи и себе си, и мен. Усетих как потрепера, когато те докоснах на маскения бал. Ти обичаш мъжа, който бях преди Ватерло и дори тогава не искаше да се омъжиш за мен. Сега, когато съм обезобразен, ми предлагаш любовта си от съжаление.
Неговото отвращение от себе си я накара да ахне, но после на лицето й се появи усмивка и надеждата, която никога не беше я напускала истински, отново засия. Той се страхуваше, че ще й се стори отблъскващ. Това беше всичко. Е, тя щеше да му покаже друго. Не след дълго щеше да се люби с него, докато най-после не му стане съвсем ясно, че именно него обича и никой друг — с тялото и с душата си.
Толкова нежно му се усмихна, че дъхът му секна, а после посегна и прокара пръст по едната му вежда, заобиколи черната превръзка върху лявото му око и стигна до високата му скула и твърдите устни. Пръстът й ги погали и се притисна върху тях.
— Да не съм те чула повече сам да се принизяваш така. Потреперих, защото си помислих, че не ме обичаш и че ще трябва да понасям докосването ти, но никога повече няма да имам любовта ти. Само ти единствен се притесняваш, че си загубил едното си око. За мен ти си по-достоен от всички останали мъже, които познавам.
Джейсън въздъхна, но една мъничка част от сърцето му полека започна да се отпуска. Само да можеше да й повярва, че говори истината и че не го съжалява! Не искаше да го съжалява. Не можеше да го понесе. По-скоро щеше да напусне Ню Орлиънс, без да довърши мисията си, отколкото да използва съжалението й, за да я привърже към себе си.
Джена видя скептичната гримаса, която се появи на лицето му. Е, тя имаше на разположение цялата нощ, за да го убеди, че говори истината.
Надигна се и го целуна. Джейсън не реагира, стоеше неподвижно като статуя и тя още по-плътно се притисна към него. Пак нямаше никаква реакция.
Бавно, с пълното съзнание, че трябва да действува внимателно, Джена го целуна отново. Прегърна го и дланите й започнаха да разтриват стегнатите мускули на гърба му. После пръстите й пролазиха надолу по гръбначния му стълб, докосвайки нежно всеки прешлен, и достигнаха до кръста му.
Очите на Джейсън се разшириха от удивление. Тя се държеше така предизвикателно, че чак слабините го заболяха. Но сърцето го болеше още по-силно. Искаше му се именно така силно да го желае, но се страхуваше да се надява на това. Чувственото нападение бе повече, отколкото можеше да понесе. За последен път щеше да опита да я убеди да го остави. Сложи ръце на раменете й и я отдалечи от себе си.
Джена се стъписа, че я отблъсква точно в този момент, дъхът й секна. Защо го беше направил? Тя знаеше, че я желае.
— Наситил съм се на физическите ти съблазни, Джена. Те не значат нищо за мен, когато сърцето ти не ми принадлежи.
Така я заболя от неговите думи, че в очите й блеснаха сълзи. Толкова много грешки беше направила. Сега трябваше да ги поправи, защото добре знаеше, че няма да има друг шанс.
— Обичам те, Джейсън. Винаги съм те обичала.
Вторачи се в нея, лицето му беше разкривено от чувствата, които не можеше да овладее. Не беше възможно и толкова лесно да приеме тези обяснения в любов. Нямаше да може да понесе някой ден тя отново да му каже, че любовта не е всичко.
— Но някога за теб честната дума беше по-важна от любовта.
Джена не можеше да отрече това. Беше самата истина.
— Някога. Но не и сега. Обичам те повече от честта си. Повече от живота.
— Иска ми се да ти вярвам.
Тези жестоки и сурови думи болезнено пронизаха сърцето й. Тя скри треперещите си ръце под наметалото и се постара да потисне мрачните си опасения. После посегна, хвана ръцете му и ги сложи върху раменете си.
— Искам да се омъжа за теб.
Беше решена да го убеди в това, макар че ръцете му така вдървено и неподвижно стояха върху раменете й, че не оставаше никакво съмнение, че не й вярва.
Джена знаеше, че той я желае, въпреки всичко. Усещаше как пръстите му потрепват. Щом не можеше да му докаже, че го обича, щеше да го прелъсти. Той нямаше да има друг изход, освен да се люби с нея.
— Докосни ме — тихо и властно прошепна тя. — Искам да се любя с теб. — Преглътна, не беше сигурна, че ще може пак да произнесе тези думи, но се реши да го стори. Най-важното нещо в момента беше да пробие бариерата, която той беше издигнал между тях.
— Джена, недей — простена той, изпълнен с желание да я прегърне, но все още се сдържаше. После всичко щеше да свърши и тя щеше да го остави. Щеше да се омъжи за своя граф, макар че беше казала друго.
Когато усети, че съпротивата му отслабва, тя пристъпи още малко напред. Ръцете му се свиха в лактите и това й позволи да притисне тялото си към неговото и да го накара да я прегърне.
— Толкова ми е хубаво с теб, Джейсън!
От думите й направо му се зави свят. Как можеше да продължава да се съпротивлява?
— Престани, Джена. Не е необходимо да ми доказваш нищо. Ти не ми го дължиш.
Защо беше толкова упорит? Джена не знаеше дали ще може да продължава да се държи така предизвикателно, след като той изобщо не я окуражаваше. Срамуваше се от дързостта си и цялото й лице беше пламнало, а и всеки момент можеше да се появи някой.
Слаб лунен лъч проникна през клоните над главите им и тя успя да зърне лицето на Джейсън. Чертите му бяха разкривени от желание и копнеж и — тя можеше да се закълне в това — от любов. Това я подтикна да продължи. Щеше да направи всичко възможно, за да разруши бариерата, която ги разделяше, дори ако беше необходимо, щеше да го прелъсти тук, на това място.
— Джейсън — промълви тя, като завираше лице във врата му, — смятам да се любя с теб тази нощ, тъй че престани да се съпротивляваш. И двамата ще бъдем много по-щастливи след това.
Той изстена. Устните й докосваха горещата му кожа и това го подлудяваше, а ръцете й вече го галеха под доминото. Може би трябваше да приеме онова, което тя така явно му предлагаше. Може би тогава щеше да разбере, че не го желае като любовник и щеше да го остави на спокойствие. Може би той дори щеше да надмогне чувствата си към нея.
Джейсън се засмя — мъчителен звук, който отекна в тишината на нощта. Никога нямаше да може да я забрави, колкото и да се опитваше да се самозалъгва. Но пък щеше да я има за последен път, да я притисне до сърцето си за последен път. И най-важното беше, че би могъл да си представя, че тя го обича.
Каква жестока илюзия!
Когато дойде на себе си след Ватерло, той въобще не очакваше такова нещо. Тогава беше сигурен, че тя никога повече няма да го желае така силно, така невъздържано. Дали не беше сбъркал? Дали преценката му не беше погрешна? Дали съвсем без причина не беше превърнал последните осем месеца от живота си в същински ад?
