Преди той да разбере какво става, Джена посегна и отмести черната превръзка от лявото му око. Отдолу се виждаше белег, но той не изглеждаше по-страшен от другия на гърдите му.
Единственото му око се разтвори широко, той я хвана здраво за китката, преди да успее да смъкне напълно превръзката му.
— Какво правиш?
Жестоката болка, която прозвуча в гласа му, я накара да се просълзи. Толкова много се измъчваше… и то за нищо. Джена се наведе напред и докосна с устни белега, за който той погрешно смяташе, че го прави по-малко мъж.
— Обичам те, Джейсън.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейсън впери поглед в бележката, която икономът току-що му бе донесъл. Беше от Джена. Молеше го да я посети, когато пожелае. Безобидна молба, няма що. Сигурно интуицията й беше подсказала, че той ще я избягва след случилото се снощи.
За него тяхната любовна нощ бе съвършена като кратко пребиваване в рая, като потвърждение за това, че животът без нея щеше да е ад. А после тя бе махнала черната превръзка от окото му и беше целунала белега под нея.
Ръката му се сви в юмрук и смачка писмото. Дори сега, на сутринта, не можеше да изличи от сърцето си въздействието на това докосване. Тогава устните й се притиснаха към лицето му и сякаш изсмукаха всичките мъки и съмнения, причинени от това, че бе изгубил едното си око. Накрая усети, че е излекуван не само физически — душата му също беше излекувана.
И той я обичаше. Нямаше смисъл да го отрича, не можеше да изтръгне тази любов от сърцето си, защото това означаваше да се влачи полужив до края на живота си.
Джейсън въздъхна дълбоко, стана от масата за закуска и прокара пръсти през разрешените си коси. Все пак някъде дълбоко в него дремеше зародишът на подозрението, че тя може да предпочете обещанието си да се омъжи за Ди Понти пред любовта си към него. Но бог му беше свидетел, че я искаше, независимо от всичко.
Закрачи напред-назад из стаята. Трябваше да вземе решение. Не бе възможно да живее повече така. Или щеше да й се довери напълно, или не. Сърцето го съветваше да й повярва, разумът му подсказваше да бяга надалеч. Досега винаги се бе подчинявал на разума.
— По дяволите! — изсъска той и отчаянието го накара да стисне зъби.
Върна се до масата, пое си дълбоко дъх и разтвори пръсти. Внимателно изглади листчето и отново прочете написаното.
За първи път виждаше почерка на Джена и това бе малко странно, като се имаше предвид колко интимни преживявания имаха двамата. Силната й ръка бе изписала с тъмно мастило изящни, добре оформени букви. Много уверен почерк. Като нея самата. Съвсем като нея.
Джейсън още веднъж смачка писъмцето и кокалчетата на пръстите му побеляха. Хвърли го в огъня и взе твърдо решение.
Изминалата нощ му бе показала до каква степен Джена се е превърнала в част от него. Навярно повече го съжаляваше, отколкото го обичаше и можеше отново да го отблъсне заради думата, дадена на Луиджи, но Джейсън бе готов да рискува. Щеше да рискува цялото си бъдеще и да й повярва, че говори истината.
Нищо друго не можеше да направи. Да живее без нея беше все едно да живее без душа. Да я пусне да си отиде сега означаваше да обрече себе си на един безкраен ад.
Докато Джейсън вземаше това решение, Джена крачеше напред-назад из всекидневната и сърцето й щеше да се пръсне. Бе вложила цялата си любов и цялата си решителност в написването на това писмо, с което молеше Джейсън да дойде при нея. Бе преглътнала цялата си гордост и направо го умоляваше да дойде.
Но щеше ли да дойде той? Трябваше да дойде. Иначе тя сама щеше да отиде при него.
На лицето й се появи усмивка. Ето това бе отговорът. Щеше да отиде при Джейсън още веднъж. След онова, което се случи снощи, той не можеше да й откаже да я приеме. Беше прекалено почтен, за да направи такова нещо.
Джена се обърна и тръгна към вратата. Но тя се отвори, преди да стигне до нея.
Джейсън беше дошъл! Нейният любим беше тук. От сърцето й сякаш се смъкна огромен товар, краката й станаха леки като крила.
Но на вратата се появи Майкълс.
— Ъхъ — покашля се той. — Граф Ди Понти.
Лицето на Джена помръкна, стана й тежко. Внезапно лумналата надежда угасна.
Ричи. Сигурно бе дошъл да я укорява, че снощи толкова рано си бе тръгнала. Е, очакваше го неприятна изненада. Тя повече нямаше време за неговите хлапашки номера нито днес, нито когато и да било.
Ами ако Джейсън се появеше сега? Двамата не трябваше да се срещнат. Да ги остави да се срещнат беше все едно да налива масло в огъня. Впила пръсти в полите на пурпурната си муселинена рокля, Джена си помисли, че Ричи сигурно ще познае Джейсън. Трябваше да се отърве от него.
С глас, студен като ромолящия навън дъжд, тя каза:
— Какво искаш, Ричи?
— Онова, което искам… — той изчака да се затвори вратата, — е едно обяснение. — Лицето му се промени. В очите му се появи смъртоносен блясък, устните му се разтеглиха и оголиха зъбите. — Повече няма да търпя това, Джена. Къде изчезна снощи? Казах ти да се сближиш с нашите креолски приятели и говорех съвсем сериозно. А ти просто изчезна.
Джена усети, че той става опасен. Желанието й да се отърве набързо от него, за да отиде при Джейсън, се изпари. Ричи винаги си беше много непостоянен, но никога не бе го виждала да се променя така бързо. Тя отстъпи крачка назад.
Дори преди онази неприятна случка в Брюксел, когато той се бе нахвърлил върху нея, бе доловила някои предупредителни знаци. Сега започна да й се струва, че има нещо зловещо в упоритото му желание да бъде приет от общността на креолите. Дали тук не се криеше нещо повече от желанието на един суетен младеж да се движи сред привилегировано общество? Но какво точно се надяваше да постигне Ричи? И какво ли очакваше от нея?
— Зададох ти въпрос, Джена! Къде беше?
Той сякаш не говореше, а съскаше и от това по гърба й полазиха студени тръпки. Джена отново отстъпи назад, за да го избегне.
Прекалената му настойчивост й се струваше странна. И тя определено нямаше никакво намерение да отговори на въпроса му. Не смееше да му каже за Джейсън.
Като се премести така, че един стол да остане между двамата, Джена попита внимателно, с престорено безгрижие:
— Защо е толкова важно да се сближа с тези хора и да ме приемат в тяхната среда?
Той спря и очите му се присвиха. Под критичния й поглед Ричи отново се превърна в ленив денди, пълните му устни се разтвориха в усмивка, безупречно пригладената му коса лъщеше, облеклото му не подхождаше на тази фасада. Джена премигна, чудейки се дали не е изгубила разсъдъка си.
Той зае по-нехайна поза, опря ръка на хълбока си, единият му крак бе леко свит в коляното. Но говореше тихо и отчетливо:
— Прекалено много подтекст откриваш в думите ми, cara mia. Аз само настоявам да се сближиш с тези хора, защото се притеснявам за щастието ти, не можеш да се сприятелиш с никого, щом си отиваш, преди да е започнало веселието. — Погледът му я пронизваше. — След онова, което се случи в Брюксел, ти не си на себе си.
Джена бе напрегната. Можеше да се закълне, че зад неговата загриженост се крие нещо друго. Той
