После закрачи по Шартр Стрийт и започна да си подсвирква фалшиво. С малко късмет всичко щеше да се подреди идеално. Дори това, че Жиро щеше да му стане секундант, можеше да му бъде от полза. Креолът сам щеше да види какви враждебни чувства изпитват един към друг Джейсън и Ди Понти.
Докато Джейсън разговаряше с Николас Жиро, Джена обясняваше на Алфонс защо е необходимо да разбере къде ще се състои дуелът между Джейсън и Ричи.
— Алфонс — подхвана тя с най-убедителния си тон, — не ме интересува какво си мислиш. Ти си мой слуга. И като такъв ще вършиш онова, което аз ти наредя, а аз ти нареждам да ми кажеш на кое място се дуелират местните хора.
— Не мога да ви кажа, милейди — с обичайната си упоритост повтаряше Алфонс. — Прекалено добре ви познавам. Вие ще отидете там.
За четвърти път поклати отрицателно глава и стисна устни.
За Джена всичко това щеше да бъде забавно, ако животът на Джейсън не бе заложен на карта. Онова, което се готвеше да каже, бе ужасно и щеше да й причини болка, но мъжът, когото обичаше повече от всичко на света, бе в опасност.
Бавно и натъртено произнесе:
— Ще ми кажеш или ще се наложи да напуснеш службата си при мен.
— Милейди! — По лицето му се изписаха едновременно неверие и мъка.
Това бе гибелно за Джена. Тя припряно пристъпи напред и умолително хвана Алфонс за ръкава.
— Моля те да ме извиниш. Но аз знам, че Ричи ще причини зло на Джейсън. Трябва да бъда там.
В очите на Джена имаше толкова мъка, че Алфонс се предаде. Той наведе побелялата си глава.
— На площад „Сейнт Антъни“, точно зад катедралата.
Тя въздъхна с облекчение.
— Благодаря ти.
А после, преди Алфонс да успее да възрази, напусна стаята. Набързо се преоблече в тъмнокафява рокля, а отгоре си сложи черно наметало. Щеше да присъства на дуела, но нямаше намерение да привлича вниманието върху себе си.
След не повече от петнайсет минути тя заслиза по стълбите, като оправяше качулката си, за да скрие по-добре косите си. Тъкмо бе стигнала до последното стъпало, когато Алфонс изникна пред нея.
— О! — възкликна тя, тъй като не беше очаквала да срещне някого на това място. Подпря ръце на хълбоците си и рече: — Какво правиш тук?
С непреклонен израз Алфонс заяви:
— Идвам с вас, милейди. По това време на нощта не е хубаво една дама да се разхожда навън сама.
Джена се намръщи, но знаеше, че е прав. В ранните часове на утрото навън не беше безопасно за сам мъж, да не говорим за жена без придружител.
— Добре — каза тя. Поуспокои се малко и добави: — Ще разчитам на подкрепата ти.
— Да, милейди — кратко отвърна той, но Джена знаеше, че е доволен.
Решиха да не пътуват с каретата. Не смееха и да яздят с коне. Ако ги откриеха, дуелът щеше да бъде отложен. И следващия път едва ли щяха да имат късмет да разберат къде ще се състои.
Слънцето все още наподобяваше бледо сияние на източния небосклон, когато двамата пристигнаха на площад „Сейнт Антъни“. Бързо се огледаха и откриха едно място зад близките храсти, където спокойно можеха да се скрият и да наблюдават.
Тъкмо се настаниха там, и на площада се появиха двама мъже на коне.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейсън слезе от коня, треперейки от студения и влажен въздух на ранната утрин. Тревата под краката му бе хлъзгава от росата. Това не беше добър знак.
Същото можеше да се каже и за отсъствието на неговия противник. Макар да знаеше, че Ди Понти е страхливец, той все пак се бе надявал, че ще се яви на дуела, обявен от самия него.
— Приятелю — обади се Николас Жиро, който в този момент връзваше поводите на конете за един удобен клон на близкото дърво. — Този дуел между теб и Ди Понти не ми харесва. Наполеон има нужда и от двама ви, трябва да работите заедно за него, а не да се биете.
Джейсън си придаде тъжно изражение, макар че дадените обстоятелства идеално подхождаха на намеренията му. При това положение, когато Ди Понти заявеше, че Джейсън вероятно е британски агент, Жиро щеше да храни известни подозрения относно неговата честност. От двама мъже, които се биеха на дуел заради жена, се очакваше да се опитват да се чернят взаимно по всички възможни начини.
Джейсън сви рамене, за да подчертае още веднъж колко много съжалява за този неизбежен конфликт.
— Така е, Николас. Но какво мога да направя? Ди Понти ме предизвика и обиди дамата, на която принадлежи моето сърце.
Жиро сдържано кимна в знак на съгласие.
— Няма нищо, приятелю. Ти постъпваш както трябва.
Джейсън изпита облекчение, но то не се изписа на лицето му. Нещата се развиваха според неговите планове. Всъщност всичко вървеше по-добре, отколкото имаше право да очаква. Трябваше да направи усилие, за да не погледне през рамо дали там някой неочакван противник вече не се опитваше да обърне нещата в своя полза.
Все пак, когато Жиро му подаде colchemarde, той го пое съвсем равнодушно, което никак не подхождаше на мрачните му предчувствия. Като човек, свикнал на строга дисциплина, веднага започна да раздвижва мускулите си, изпълнявайки поредица от финтове и отбиващи удари, докато под изящната тъкан на ризата му не избиха фини капчици пот. Спря да си поеме дъх и се огледа — точно навреме, за да види как пристигат Ди Понти и неговият секундант.
Докато Жиро разговаряше със секунданта на противника, Джейсън оглеждаше Ди Понти. Под палтото си графът носеше черни панталони и тъмна риза, за да бъде сигурен, че никоя част от тялото му няма да се превърне в лесна мишена за шпагата на Джейсън. Джейсън трябваше да му признае, че е достатъчно предпазлив и добре осведомен.
Когато секундантите се разделиха, той пристъпи напред, за да посрещне противника си. Тъй като бе привърженик на френската школа по фехтовка, взе отбранителна позиция и застана полуобърнат към Ди Понти. Откри, че това му осигурява повече удобство и лекота в битката. А и така виждаше по-добре. Забеляза, че Ди Понти се дуелира по италиански маниер, краката му бяха по-малко разкрачени и правеше някакви въртеливи движения с раменете и корема, тъй че не беше лесна мишена.
Джейсън разбра, че той може да бъде опасен противник с тъмното си облекло и със стила си на дуелиране. Толкова по-добре. Така всичко щеше да изглежда още по-убедително за Жиро.
Секундантът на Ди Понти му даде знак и той се хвърли напред. Джейсън започна да се отбранява, давайки си сметка, че е достатъчно издръжлив и може да си позволи да заеме изчаквателна позиция, тъй като графът явно имаше намерение да напада непрекъснато.
Присвил съсредоточено устни, Джейсън в продължение на дълги минути парираше атаките му. Скоро Ди Понти започна да се задъхва и Джейсън разбра, че ако той продължава така, както беше започнал, двубоят ще свърши.
Графът сигурно също бе осъзнал това, защото се хвърли напред и шпагата му изсвистя във въздуха. Джейсън я пое с върха на своята и двамата мъже застанаха гърди до гърди, а дръжките на шпагите им опираха една в друга.
— Моли се, мерзавецо — извика Ричи, устните му се извиха насмешливо, а над тях проблясваха капчици пот, — и аз ще пожаля живота ти. Инвалид нещастен.
Джейсън срещна предизвикателния поглед на тъмните му очи и се засмя. Този негодник се опитваше да го уплаши, но нямаше да успее. Отдавна се бе примирил със загубата на едното си око, доколкото това не бе
