„великолепен“ е също относителен.
— Съгласен съм. — Холингсби намести жилетката си, докато каретата стигна в края на алеята и спря пред главния вход.
Конете още се движеха, когато вратата се разтвори широко и от нея се изсипа цял орляк лакеи, за да пренесат багажа на новия херцог до стаите му. Един висок мъж с достопочтен вид и с униформа, остана край входа да чака, изпълнен с почитание, появата на господаря си.
— Това е икономът ви, Лангли — прошепна Холингсби в ухото на Пиърс. — Служи на баща ви в продължение на трийсет години.
— Разбирам — кимна младият мъж и тръгна напред, за да се запознае с човека, за когото му бе говорил адвокатът.
— Ваше Височество — поклони се дълбоко Лангли. — Добре дошли в новия ви дом. Ще бъда горд да ви служа, както служих на баща ви.
— Благодаря, Лангли — протегна ръката си Пиърс. — А аз ще разчитам много на познанията ти за имението и прислугата, докато сам не се ориентирам в обстановката.
Икономът се бе вторачил изумено в новия си господар.
— Давай. Стисни десницата. Чувал съм, че ръцете на херцозите приличали много на дланите на смъртните и по форма, и по строеж.
— Не мога, сър.
Пиърс се усмихна широко.
— Опитай.
Бавно, като че се присягаше към горяща пещ, Лангли протегна десницата си. Пиърс я сграбчи.
— Чудесно. Ти току-що премина успешно две много важни за мен проверки.
— Проверки ли, сър? — Икономът изтегли ръката си и избърса потното си чело с носната си кърпа.
— Да. Ти доказа, че си и старателен, и находчив. Не мисля да работя с хора, които не могат да си вършат работата или пък нямат въображение. Сега вече вярвам, че двамата с теб ще се сработим чудесно.
— Благодаря, Ваше Височество. — Икономът явно не бе наясно какво точно бе сторил, но бе очарован, че го бе направил. — Желаете ли първо да си починете след пътуването, или предпочитате веднага да се срещнете с прислугата?
Пиърс едва не се изсмя на глас. Пътуване ли? Разстоянието от Уелингбъро до Нортамтън беше едва десет мили. Беше изминавал десеторно по-дълги маршрути в нощите, когато Бандитът правеше ударите си.
— Слава Богу, изобщо не съм уморен. Бих се радвал да се запозная с останалите обитатели на Маркам.
— Добре, Ваше Височество. — Лангли се поклони отново, този път със здраво стиснати зад гърба ръце. — Веднага ще ги извикам.
— Струва ми се, че е по-добре да се откажете от идеята да карате Лангли да се обръща към вас с малкото ви име — отбеляза сухо Холингсби, щом икономът забърза нататък. — Не мисля, че би я възприел.
— Очевидно сте прав — засмя се тихо Пиърс, като се разхождаше из огромния вестибюл и оглеждаше мраморните колони и скъпите статуи. — Само украшенията в тази стая биха изхранили цели пет-шест гладни семейства в продължение на години.
— Както казах, баща ви беше изключително богат човек.
— И аз така мисля.
— Прислугата ви очаква в библиотеката, Ваше Височество — обяви Лангли.
Прислугата ли?
Пиърс би нарекъл по-скоро армия повече от стоте униформени слуги, наредени с изправен гръбнак покрай стената в библиотеката.
— Първо — вашият камериер, Бедрик.
— Добре дошли, Ваше Височество — поклони се слабият мъж с квадратна брадичка. — С радост бих ви служил.
— Бедрик. Радвам се — отвърна новият херцог.
— Мисис Гейтс, икономката — продължи Лангли, като посочи към приятната сивокоса жена, която царуваше над безкрайната върволица от слугини.
— Мисис Гейтс.
— Ваше Височество. — Последва реверанс.
След това дойде ред на кочияша и главния градинар, а после — на цяла гвардия от лакеи, пажове, коняри, градинари, пазачи на дивеча, слугини, камериерки, готвачки и помощнички в кухнята.
— Какво, по дяволите, е правил баща ми с всички тези хора? — прошепна на ухото на адвоката Пиърс, докато кимаше и се усмихваше. — Та нали е бил сам, дори без съпруга?
— Те са задължително условие за положение в обществото, Торнтън. — Адвокатът бе изчакал с отговора си, докато новият херцог поздрави и разпусна прислугата си. — Големият брой на слугите е доказателство за мястото в обществото и финансовото състояние.
— Но Маркам е живял напълно изолирано! — възкликна младият мъж и погледна към отдалечаващите се хора, които отиваха да се заемат със съответните се задължения. — Защо би се интересувал от социалните си позиции човек, обрекъл се по собствена воля на отшелнически живот? — Още докато говореше, той направи знак на събеседника си да не му отговаря. — Не е нужно. Това са пак неписаните правила на благородническото съсловие.
— Ако задържането на толкова много слуги е проблем за вас, можете да освободите част от тях — отбеляза Холингсби.
— И да ги изхвърля на улицата ли? — отвърна буйно младият мъж. — Да ги принудя да търсят работа там, където няма такава? Да ги оставя да загинат от мизерия? В никакъв случай. Лангли! — извика след оттеглящия се иконом той.
— Ваше Височество?
— Бих искал да получа пълен списък с имената на прислугата и задълженията на всеки един от тях. Изминалият половин час ме обърка дотолкова, че вече не си спомням и моето име, да не говорим за техните. Знам, че това, което искам от вас, е доста отегчително, но може би двамата с мисис Гейтс бихте могли да го свършите за няколко дни.
— Разбира се, сър. Ще желаете ли още нещо?
— Не засега. С изключение може би на нещо за ядене и пиене за моя гост? — погледна въпросително към Холингсби той.
— За мен — нищо — отвърна адвокатът. — Трябва да побързам да се върна у Гантри преди сервирането на вечерята. В противен случай графът ще разбере, че не съм присъствал на лова. — Зъбите на Холингсби проблеснаха. — Но ще му мине. Това, което получих днес тук, е далеч по-важно от възможността да яздя в компанията на глутница хрътки. Радвам се, че ме поканихте да ви придружа, Торнтън.
Очите на Пиърс светнаха.
— Разбирам и ви благодаря за сътрудничеството. А сега Лангли ще се погрижи каретата ми да ви върне сред празненствата.
— Но само до утре рано сутринта. Не мога да си позволя да пренебрегвам повече време задълженията си. Ще се върна в Лондон и веднага ще се свържа с вас.
— Очаквам с нетърпение този момент.
Останал сам, младият мъж започна да оглежда неспокойно мраморните коридори, като се питаше къде в този мавзолей човек можеше да намери едно топло, спокойно местенце за размисъл.
— Искате ли да ви донеса нещо за пийване, Ваше Височество? — появи се отново Лангли.
— Всъщност… да, Лангли. Бих искал да намеря и някое удобно местенце, където да се насладя на напитката. Да имаш някакво предложение?
— Зелената стая е доста приятна, сър. Тя е почти малка и успява да хване доста от следобедното слънце. Това добре ли е?
— Звучи чудесно. Ще пия брендито си в зелената стая. — Пиърс се намръщи. — Как се стига там?
