Ответната реакция на Дафни едва не го събори. Отвръщаше на целувките му с не по-малка от неговата страст, като се притискаше към него така, че чувстваше ударите на сърцето й.
— Дафни.
Чий беше този дрезгав, изпълнен с копнеж глас, запита се объркан младият мъж. Кой беше този непознат, който очевидно не можеше да се владее?
Явно беше самият той.
Сякаш някъде отстрани, Пиърс видя как постави Дафни върху тревата. Без да спира да я целува, той легна на една страна, като я притискаше към себе си с отчаянието на потъващ човек, вкопчил се в сламка. Пръстите му сякаш сами започнаха да разкопчават копченцата на гърба на роклята й, а след това дръпнаха ръкавите й, за да оголят горната част на тялото й.
Младият мъж отдели устните си от нейните и започна да целува врата й, гърлото, да се придвижва бавно по топлата кожа, която току-що бе разголил. Почувства потръпването на Дафни и чу тихите й възклицания от удоволствие, причинени от докосването на устата му.
— Харесва ли ти това? — попита дрезгаво той.
— Да. О, да. — Дафни обхвана с длани главата му, а дишането й стана неравномерно, когато той започна да целува вдлъбнатинката между гърдите й.
— Кажи ми, че искаш още. — Връхчетата на пръстите му докосваха зърната й и ги усетиха как набъбват под роклята и долната й риза.
— Пиърс. — Благоговейно изречената дума бе единственият отговор, който му бе нужен.
След миг корсажът на роклята и долната риза се плъзнаха надолу и разкриха гръдта й за жадния му поглед.
— Боже, колко си красива. — Младият мъж трепереше толкова силно, че едва говореше. Нещо повече, не можеше да открие достатъчно силни слова, за да опише онова, което чувстваше. Трябваше да й го покаже.
Пое едното зърно между устните си и го обгради с тяхната топлина. Тя извика и той задълбочи контакта, като ту подръпваше щръкналото връхче, ту го галеше нежно с езика си.
— Пиърс. Престани — рече задъхана тя, като мяташе глава.
Той веднага вдигна глава и срещна замъгления й поглед.
— Заболя ли те?
— Не.
— Уплаших ли те?
— Не.
Едно мускулче на челюстта му потрепна, докато се бореше между желанието си и нуждата да разбере какво става.
— Кажи, че не се срамуваш. Кажи ми, че знаеш колко в реда на нещата е това, което става между нас.
— Какво? — Очите на младата жена бяха замъглени от страст.
— Да не би да става въпрос за чест? За целомъдрие?
Тя прокара пръсти през косите му с беззвучна целувка.
— Не. Става въпрос за измъчване.
Сега беше ред на Пиърс да погледне объркано.
— Мъчение ли?
— Когато — изчерви се тя, — ме галеше по този начин, беше непоносимо. Не болезнено, а непоносимо. — Тя наклони неуверено глава. — Това, което исках, бе да те помоля да спреш… и в същото време да не спираш. Това няма никакъв смисъл, нали?
В този момент младият мъж я желаеше толкова много, че мислеше, че ще умре. Той затвори очи и се опита да възвърне желязната си самодисциплина, от която с всяка следваща секунда оставаше все по-малко и по-малко.
— Моля ти се, — промърмори тя, — не се ядосвай. Просто никога досега…
Краят на извиненията й бе прекъснат от целувката му. Обезумял от страст, той бе готов да я погълне, докато ръцете му мачкаха гърдите й неуморно и собственически.
— Имаш ли представа какво правиш с мен? — попита той, като я обърна на гръб. — Имаш ли, невинно мое снежно пламъче?
— Знам само какво правиш ти с мен — отвърна тя с типичната си наивност, която пронизваше сърцето му. — Същото ли е?
Пиърс я изгледа. Погледът му се плъзна по нежната руменина по бузите и безупречните контури на гърдите й, разголени единствено за него.
— Нещо подобно — успя да изрече той и зарови пръсти в разрошените й светлокестеняви коси. — Само че аз знам къде води това. А ти — не.
Усмивката й бе изпълнена с мъдрост и женственост.
— Зная точно къде води това.
Въпреки мъчителното пулсиране в слабините, младият мъж не можа да не се усмихне на убедения й тон.
— Така ли? И къде води?
— Отговорът зависи от това, кого питаш. Мама би казала: „до изпълняване на съпружеските задължения на жената в леглото“. При дадените обстоятелства викарият би казал: „към греха“.
Пиърс се засмя.
— А какви са твоите думи?
Доверието в очите й бе най-силният афродизиак, който някога бе виждал.
— Това е първият случай, в който ме докосват с радост и нежност, а не с бруталност.
— Омъжи се за мен, Дафни.
Думите излязоха от устата му преди да разбере, че ги е казал, но дори да можеше, той никога не би пожелал да ги върне назад.
— Какво каза? — разшириха се като чаени чинийки очите й.
— Помолих те да се омъжиш за мен. — Пиърс нежно върна корсажа й на мястото му, като с това доказваше, че предложението му не е плод на страстта от преди малко.
— Да се омъжа за теб — повтори тихичко тя, като вкусваше всяка дума, докато я произнасяше. Само за миг по лицето й преминаха една след друга множество емоции: изненада, несигурност, замисленост, леко объркване, искрица надежда.
— Защо? — прошепна най-после тя.
— Поради много причини.
— Но дали са правилните? — Дафни се изправи с усилие, като в същото време изтупа с ръка листата от косата си. — Та откакто се познаваме няма и две седмици.
— Но се разпознахме един друг в мига, в който се видяхме — отвърна Пиърс. — Що се отнася до въпроса ти за правилността на моите основания, правилно ли е да желая да бъдеш в безопасност? Да те виждам усмихната? Да ти дам неща, които никога не би получила в Трагмор, да те спася от други, от които иначе не би могла да се отървеш?
— А какво ще ти дам аз в замяна?
Младият мъж се наведе към нея и започна да закопчава копчетата й.
— Себе си — рече дрезгаво той, като докосна устните й със своите. — Великолепния си дух, който тепърва трябва да освобождавам от много страхове.
Дъхът на Дафни секна.
— Само духът ми ли?
Пръстите му спряха да се движат и погалиха голите й рамене.
— Не, не само духът ти. Цялата теб. Твоят огън, твоята невинност, твоята страст.
От устните й се отрони глухо стенание.
— Не трябваше да питам.
— Защо?
— Защото мисълта ми се замъглява, когато говориш така.
