Обърна се по гръб и се загледа в тънката ивица светлина, която се процеждаше през прозореца на спалнята й, като се питаше дали това бяха първите лъчи на зората или последните остатъци от лунното сияние. Молеше се да е първото, тъй като й се струваше, че бе минала цяла вечност, откакто изгаси свещта и започна неуспешните си опити да заспи.
Тазвечерното безсъние бе напълно неочаквано, макар и не — необяснимо.
Обикновено нощните й будувания се дължаха на вечния й страх, че баща й може да нахлуе в стаята всеки момент и да започне поредния урок по „научаване на Дафни на изпълнителност“.
Тази нощ обаче не съществуваше подобна заплаха. Баща й беше далеч от Трагмор и това обикновено й осигуряваше здрав и спокоен сън.
Но този път не стана нищо подобно.
Вместо да се възползват от временното затишие, за да се успокоят, емоциите на младата жена бяха в пълен хаос.
Пиърс.
Той владееше всичките й мисли. Умът й бе обсебен от неговата мистериозност и неговите тайни, сърцето й се свиваше от мъка заради него, духът й мечтаеше за свободата, която й бе обещал.
А тялото й изгаряше от желание за нещо, което само той можеше да й даде.
Как можеше един човек да придобие такава власт над нея?
Като се имаше предвид обаче конкретният човек, подобен въпрос бе излишен.
Със следващия си въпрос не можеше да се справи така лесно.
Защо искаше да се ожени за нея Пиърс?
Не само някои от причините, а всичките.
О, не се съмняваше, че това, което й беше казал, е самата истина, или по-точно — част от нея. Той желаеше да я предпази, кой знае откъде познаваше баща й достатъчно добре, за да е наясно и със склонността му към насилие. И, да, съществуваше и емоционалното привличане помежду им, още от самото начало. Да не говорим за физическото. Дафни никога не беше предполагала, че един мъж може да я накара да се чувства така, като че всичко в нея се разтопяваше и се превръщаше в лава от желание.
Имаше обаче още нещо. Усещаше го с такава сигурност, с каквато знаеше и че в миналото му имаше доста тъмни петна.
Какво го бе накарало да й направи предложение точно сега? Той се владееше прекалено добре, за да зададе подобен, променящ целия му живот въпрос, без да бе обмислил всичко предварително. Бе прекалено очукан от живота, за да позволи симпатията и желанието да определят решенията му.
Беше пуснал в изпълнение някакъв план, който щеше да унищожи не само баща й, ами и, като се имаше предвид омразата му към цялото висше общество, още доста благородници.
Сега той самият също беше в техните редици, беше станал херцог. Това му даваше много повече козове от тези, с които бе разполагал досега. Козове, но и задължения. Дали именно придобиването на титлата не го подтикваше да си търси съпруга?
Не. Не и Пиърс. Беше прекалено непочтителен. Не би дал пукната пара за това, което е благоприлично. Херцог или не, ако решеше да не се жени — ами да, ако решеше да закара пет-шест куртизанки в Маркам, за да се забавлява с тях на моравата пред къщата, пред очите на всички — щеше да го направи.
Тогава коя част на пъзела липсваше?
Дафни хвърли поглед към часовника върху камината. Шест часа.
Отхвърли завивките и скочи от леглото. За разлика от баща й, Пиърс непрекъснато настояваше да бъде такава, каквато е, да бъде активна участничка, а не потърпевша. Добре тогава. Беше време да потърси някои отговори. Не онези, които Пиърс не желаеше да й каже все още, а другите, които зависеха от самата нея и които щяха да определят бъдещето й. Щеше да отиде при единствения човек, който винаги й бе помагал и който, в безкрайната си мъдрост, я бе утешавал и водил през целия й живот.
Слънчевите лъчи точно започваха да огряват църквата, когато Дафни влезе в нея.
— Господин викарий? Там ли си?
Чеймбърс излезе да я посрещне с разтворени обятия. Усмивката му изчезна, щом видя избледняващите червени ивици на бузата й.
— Защо те е ударил Харуик?
— Няма значение.
— Разбира се, че има! — Викарият инстинктивно я сграбчи за раменете, като че искаше да й вдъхне сила. — Добре ли си? Да не би побоят на Харуик да е причинил някои странични ефекти?
Младата жена поклати глава.
— Не. Честно. Причината за моето посещение няма нищо общо с баща ми. Всъщност той е в Лондон до утре, така че мога да прекарам колкото си искам време в твоята компания. Опитах се да доведа Ръсет, за да дойде с нас в училището, но той не пожела да върви с мен, щом разбра, че възнамерявам да изляза извън гората. Може би утре ще се опитам отново. Толкова искам да видя пак децата. Обещах им да ги посетя пак, този път с моето лисиче. Надявам се поръчката на майка да пристигне по време на отсъствието на баща ми, така че междувременно да мога да донеса и ботушите и вълнените шалове, а пък…
— Дафни — прекъсна я спокойно викарият. — Защо те удари баща ти? Задето идваш в църквата ли? Наказал те е, тъй като е научил за това, нали?
Мълчание.
— Да — отвърна най-после младата жена.
Чеймбърс си пое сепнато въздух.
— Искам да си вървиш. Веднага.
— Не чу ли какво ти казах? — попита Дафни, като стисна длани. — Баща ми ще се прибере едва утре.
— Но не всички негови съдружници са с него. Ако някой от колегите му те види тук, той несъмнено ще докладва на Харуик. Потръпвам само при мисълта за реакцията му, когато научи за поредното ти неподчинение, особено като се има предвид, че те е бил съвсем наскоро.
— Издържала съм на бащиния си гняв в продължение на двайсет години — отвърна младата жена. Докосна с пръсти белезите по бузата си и се запита за кой ли път как би реагирал викарият, ако знаеше докъде се простира в действителност бруталността на баща й, за раните, които й нанасяше умишлено на такива места, че да не се виждат. — И ще продължа да го правя, ако се налага. Не мога да престана да се виждам с приятелите си или да помагам на нуждаещите се. — Устните й се разтегнаха в нежна усмивка. — Но може да се окаже, че целият този спор е излишен.
— Излишен ли? Защо?
— Това именно е причината за моето посещение. Искам да споделя с теб нещо много важно. Всъщност, исках да поговоря за това още, когато започна. Моля ти се. Знам, че си зает, но може ли да ми отделиш малко време?
— Вниманието ми е изцяло твое толкова дълго, колкото желаеш. Знаеш добре това, Кокиче. — И Чеймбърс направи знак с ръка, за да я покани да седне.
— Благодаря. — Дафни се отпусна върху пейката и насочи блесналите си очи към викария. — Не знам откъде да започна. Толкова много неща се случиха. Толкова се промениха. И аз се промених.
Той я гледаше напрегнато.
— Да не би тук да е замесен джентълменът, за когото говорихме миналата седмица? Пиърс Торнтън?
— Да — отвърна сепнато тя. — Откъде знаеш?
— Не е нужно да бъда пророк, за да различавам човешките емоции — усмихна се викарият. — Очите ти блестяха, когато ми разказваше за мистър Торнтън и конните надбягвания. Сега блестят по същия начин. — Той седна до нея и взе дланта й в двете си ръце. — Той харесва ли ти, дете?
— О, да — отвърна едва чуто младата жена. — Харесва ми. Той е мил и нежен и… — Тя се спря насред изречението си и се изчерви.
— Мисля, че разбирам — изкашля се викарият. — Кажи ми, Дафни, как реагира баща ти? Спомням си, ти
