финанси, ще го науча незабавно. — Младият мъж изгледа студено съперника си. — Надявам се заради теб самия това да не е опит да се опиташ да избягаш от плащането на дълговете си. Защото, ако е така, бъди сигурен, че не си успял. Ще се върна, за да получа дължимото ми вдругиден сутринта. Несъмнено дотогава ще си се върнал от Лондон. Ясен ли съм, Трагмор?
Лицето на маркиза смени на три пъти нюансите на червенината си, преди да се обърне към иконома.
— Изпрати херцога.
— Да, сър.
— Мога сам да си намеря пътя. — Младият мъж прекоси спокойно стаята и се обърна към вбесения си домакин. — Приятен ден, Трагмор — рече той, без да забавя крачка. — И накарай да приготвят кафето още при изгрев слънце. Не обичам да започвам деня си без кафе.
Чул сподавените ругатни в отговор на думите си, Пиърс трябваше да положи неимоверни усилия, за да сдържи гръмогласния си смях. Засега планът му вървеше като по вода.
Щом излезе навън, той се качи във файтона си и потегли незабавно, като поведе конете по алеята, докато преминаха през портата на двора и излязоха на главния път. Там неочаквано ги спря, като маневрира с файтона докато го скри напълно зад дърветата, които бе избрал преди да влезе в земите на Трагмор. Там и зачака.
Не бяха минали и пет минути, когато на пътя се показа каретата на маркиза и отмина нататък, по посока към Лондон.
Пиърс изчака още четвърт час, за да бъде сигурен. След това изви файтона си и се насочи отново към имението.
Усмихна се и си припомни съдържанието на писмото. Дали маркизът щеше да се изненада, когато научи, че спешността на случая беше доста преувеличена? Всъщност Холингсби не само че не беше пращал подобно съобщение на Трагмор, ами дори нямаше представа, че маркизът бе вече на път за Лондон.
Скоро обаче щеше да научи, разбира се. Адвокатът щеше да получи другото послание на Пиърс още при пристигането си в своята кантора. То щеше да постави голям проблем пред него и да му даде възможност да направи първото голямо предизвикателство в живота си.
Като в същото време щеше да даде възможност на Пиърс да остане насаме с Дафни.
Младият мъж изостави файтона си непосредствено пред главния портал и извървя останалото разстояние пеш. Имаше си две причини, за да постъпи така. Беше твърдо решен да не позволи присъствието му в Трагмор да бъде забелязано от когото и да било от останалите обитатели на Трагмор и, второ, чувстваше инстинктивно, че до мястото, където бе най-вероятно да открие Дафни, можеше много по-лесно да се стигне пеша, отколкото с превозно средство.
В гората.
Пристъпвайки с лекота, Пиърс започна да се промъква през гъсталака като се оглеждаше. Бе наострил уши за всеки шум, който би могъл да го отведе при Дафни.
Намери я по-лесно, отколкото бе очаквал.
Нежният й глас достигна до него на откъслечни, неразбираеми фрази. Очевидно говореше с някого, макар засега да не бе получила отговор.
Скоро откри защо.
— Ръсет, какво има? Какво видя?
Въпросът й бе последван от профучаването на нещо червеникаво. В мига, в който младият мъж се показа иззад дърветата, той зърна една пухкава опашка, която се скри в храстите и Дафни, която се опитваше да стане от земята.
— Страхувам се, че станах причината за бягството на приятеля ти — засмя се той.
— Пиърс!
Задъхана, с изцапан с прах нос и разбъркани коси, младата жена изглеждаше едновременно невинна като дете и неустоима като горска нимфа.
И несъмнено много щастлива да го види.
— Стреснах те. Извинявай. — Пиърс се приближи още малко и спря едва тогава, когато можа да се взре в тези невероятни лешникови очи. — Прости ми и задето изплаших приятеля ти.
Дафни погледна през рамо към входа на празната лисича дупка.
— Ръсет се страхува от хората, тъй като повечето от тях се отнасят невероятно жестоко към него.
— Зърнах нещо оранжево. Предполагам, че Ръсет е лисица.
Тя кимна.
— И много верен приятел.
— Разбирам. — Пръстите му преминаха леко по избледняващите червени петна на бузите й. — И какво споделяше с верния си приятел, когато пристигнах? Да не би да му разказваше за грозния пристъп на баща ти? Или му разправяше за една много по-приятна среща на бала?
Бе готов да се закълне, че усети тръпките по тялото й, предизвикани от тези думи.
— И за двете — облиза устни тя с върха на езика си. — Пиърс, ако баща ми те открие тук…
— Той излезе.
Очите й се разшириха.
— Излезе ли? Къде отиде?
Последва шеговита усмивка.
— Да речем, че съм изключително изобретателен, когато реша.
— Ти си го призовал някъде, за да излезе от Трагмор?
— Примамих го.
— Има ли разлика?
— Огромна. Ако го бях призовал, трябваше и да го приема. А като му пуснах примамка, използвах друга стръв, а не самия себе си, в резултат на което намесата ми остава анонимна. В резултат на това той е на път за Лондон, а аз — тук.
— Но…
— Имах нужда да остана насаме с теб — прошепна младият мъж, като прокара пръсти в косите й. — Нещо повече, нямам намерение да дам възможност на този мръсник да довърши боя, започнат в Гантри. Дойдох навреме, нали?
Дафни кимна мълчаливо, като мислеше върху думите му.
— Значи си дошъл тук, за да ме спасиш?
— Като че ли си изненадана.
— Не, не изненадана. Просто не очаквах да те видя толкова скоро след… — Тя се изчерви.
— Толкова скоро ли? — поклати смаяно глава младият мъж. — От ония мигове в градината не мисля за нищо друго, освен за тях. Ако не се бях прибрал още същата нощ, щях да те потърся още призори. Но аз заминах веднага след бала. Трябваше да уредя преместването си в Маркам.
— Вече си се преместил?
— Вчера.
— Настани ли се добре?
Пиърс смръщи вежди, като разсеяно галеше огряната й от слънцето опашка.
— Пренесох багажа си. Но да съм се настанил добре?… Не мисля, че изобщо някога ще успея. — Той премигна, изненадан от естествеността и прямотата на отговора си.
Очевидно обаче Дафни не беше изненадана.
— Грешиш, Пиърс. Просто трябва да си дадеш малко време. И не забравяй, че има доста херцози и ти само ще увеличиш броя им с още един.
Обхванат от непреодолими емоции, той я обхвана в обятията си.
— Трябва ли да искам разрешение?
— Не — прошепна младата жена, като обви ръце около врата му. — Знаеш какъв ще бъде отговорът ми.
Този път магията се появи веднага, в същия миг. Устните им се сляха. Той я целуваше със страст, която можеше да запали и камъка, и с неприкрито желание. Езикът му се преплете с нейния, ръцете му трепереха, когато я придърпа още по-близо до тялото си, за да се слеят още по-пълно.
