— Надолу по коридора, шестата врата вдясно — отвърна икономът.
Както се оказа, зелената стая бе възможно най-близкото до представата на Пиърс за дневна помещение, което бе видял до този момент в Маркам. Отпусна се върху богато украсения с пискюли диван и облегна назад глава, като я повдигаше само от време на време, за да отпие от чашата си.
Имаше да върши много неща, а времето, с което разполагаше, бе сравнително малко.
Партито в дома на Гантри щеше да продължи още няколко дни, но от Дафни бе разбрал, че баща й възнамеряваше да си тръгнат на следващия ден. Не беше трудно да предвиди какво щеше да последва по- късно. Щом се завърнеше в имението си, Трагмор щеше да пребие дъщеря си до загуба на съзнание.
Още щом Дафни му беше обяснила коя е причината маркизът да я удари, младият мъж бе разбрал, че Трагмор все още не беше свършил. Познаваше го добре, беше го наблюдавал как действа в продължение на години. Ако кучият син можеше да се ядоса толкова, че да удари дъщеря си на публично място с риск да предизвика скандал, не смееше да помисли какво би сторил, след като я отведе в затвора на дома им.
По дяволите! Пиърс стовари юмрука си върху кадифената възглавничка. Как да възпре бруталността на Трагмор, без да изложи на по-нататъшен риск Дафни? Ако се противопоставеше открито на маркиза, мръсникът щеше да си го върне, но не на Пиърс, който го превъзхождаше както по размери, така и по сила, а на дъщеря си. И както бе отбелязала Дафни, законът беше на страната на баща й. Единственият начин да се отърве от жестокостта на Трагмор, бе като напусне дома му.
А единственият начин да напусне бащиния си дом, бе като се омъжи.
Може би трябваше да й направи предложение снощи, когато гореше, изпълнена с нежност в обятията му, а тялото й бе започнало да се пробужда. Може би бе направил грешка, че изчака, за да й даде време.
Но същевременно беше прекалено рано. Тя едва се бе научила да му вярва, бе започнала да се освобождава от задръжките. Ако я уплашеше в началото, може би по-късно нямаше да има друга възможност да си възвърне доверието й. А той беше прекалено добър комарджия, за да поеме подобен глупав риск.
Освен това имаше още едно нещо.
Пиърс бе прекалено горд и искаше Дафни да пожелае да се омъжи за него по собствено желание, а не за да избяга от баща си.
Трябваше да я ухажва постепенно, нежно. И в същото време нямаше време за това, тъй като не знаеше как по друг начин би могъл да я спаси от агресивността на маркиза. Освен това Трагмор не би го допуснал като претендент за ръката на Дафни. Можеше да бъде принуден, разбира се. Но това отново оставяше Дафни без свобода да избира, което той не можеше да допусне.
Как можеше да я защити? Каква хитрина да използва?
Първото плащане на Трагмор!
Младият мъж изправи гръбнак, като се чудеше как не се бе сетил досега за това. Беше предупредил, че ще се върне в края на седмицата, за да си вземе част от парите, които Трагмор му дължеше. Много добре, щеше да се появи там отново. Утре. И по време на посещението си щеше да стори невъзможното. Щеше да се види със своята любима насаме, да й спомене предпазливо за брак и да отвлече вниманието на баща й достатъчно, за да може, без да компрометира сигурността й, да спечели време и същевременно да осигури безопасността й.
Как щеше да го постигне, нямаше представа.
Но до сутринта вече щеше да знае.
10
— Херцог Маркам е дошъл да ви види, сър.
Трагмор се озъби на иконома си.
— Херцог Мар… — Спря внезапно и си пое дълбоко въздух. — Покани го в кабинета ми.
— Много добре, милорд.
Пиърс влезе в кабинета и спря, като огледа внимателно маркиза. Както изглежда, бе дошъл на време. Видът на Трагмор беше мрачен и войнствен, а лицето — бледо, а не зачервено, което увери младия мъж, че все още не е имало физическа конфронтация. Това, както и фактът, че слугите все още пренасяха багажа, стоварен край каретата, бяха достатъчни, за да го успокоят. Очевидно бяха пристигнали току-що и Трагмор все още не бе имал време да се разправи с дъщеря си.
— Току-що си влизам вкъщи, Торнтън. Какво искаш? — озъби се маркизът.
— Струва ми се, че правилната форма на обръщение е „Ваше Височество“.
В очите на Трагмор просветнаха убийствени пламъчета.
— И Маркам е предостатъчно. Не очаквай нищо повече.
— Това ме кара да мисля, че ни си особено доволен от съобщението ми — отбеляза Пиърс, като се подпря непочтително на ръба на бюрото на своя домакин. — При дадените обстоятелства не мога да ти се сърдя.
— Познавах баща ти. Добре. Как е могъл… — Маркизът не довърши изречението си.
— Как е могъл какво? Да остави титлата си, името и богатствата на мен ли? Не мисля, че е имал избор.
— Трябвало е да остави името си да умре.
Младият мъж се усмихна с горчивина.
— По-добре, отколкото да я остави на едно нищожно дете на улицата?
— Точно така.
— Доста си прям за човек, който е на път да загуби всичко.
Трагмор присви очи.
— Не се ли сдоби с достатъчно пари? Маркам бе един от най-богатите хора в Англия. Със сигурност моята незначителна собственост не ти е нужна.
— А, значи се надяваш да се откажа от намерението си да те притежавам? — Юмрукът на Пиърс разцепи въздуха и се стовари върху бюрото с такава сила, че събеседникът му отстъпи назад. — Само че си сбъркал, кучи сине. Повече от всякога съм твърдо решен да прибера това, което е вече мое. Точно и затова дойдох днес тук. Дължиш ми първото плащане на полиците си. — Той бавно протегна ръка и разтвори дланта си. — Веднага.
— Знаеш много добре, че нямам тези пари.
— Така ли? Колко жалко.
— Какво мислиш да правиш? — Омразата в погледа на маркиза се измести от страх. — Да ме разориш? Да направиш банкрута ми публично достояние?
— Звучи прекрасно, но малко избързваш. Искам да се позабавлявам още малко с теб. — Младият мъж обърна глава и започна да оглежда стаята. — Сигурен съм, че ако пообиколя из дома ти, ще намеря това- онова, с което да си възвърна дължимото за тазседмичното плащане. — Изправи се и започна да обикаля из кабинета, като от време на време повдигаше някоя статуетка или прокарваше с преценяващ жест ръка по мебелите от орехово дърво.
— Торн… Маркам, не може да говориш сериозно! Не би могъл да…
На вратата се почука.
— Кой е? — озъби се маркизът.
— Простете, милорд — отговори икономът и подаде някакъв запечатан плик. — Това писмо пристигна току-що. На плика му пише, че е спешно.
— Добре. Дай ми го. — Трагмор взе посланието, извади го и го прочете. След това смръщи вежди и го натъпка в джоба си. — Трябва да отида незабавно в Лондон.
— Някакъв проблем ли? — попита Пиърс.
— Нищо, което те засяга.
— Може би аз сам трябва да преценя това.
— Сложил си ръце върху авоарите ми — изсъска маркизът. — Това обаче не ти дава право да си пъхаш носа и в личния ми живот. Моите писма са предназначени само и единствено за моите очи.
— Бих поспорил по този въпрос, но не си струва усилията. Ако съобщението е свързано с твоите
