— Нямах предвид себе си. Не съм единствената, която е наранил.
— Ще осигуря безопасността и на майка ти.
— Не говорех и за майка си. Става дума за теб. — Усети, че съпругът й се стегна цял, но въпреки това продължи. — Какво е сторил на теб, Пиърс? Защо го мразиш толкова?
— Темата е много сложна, Дафни, при това никога досега не съм я обсъждал. Честно казано, не съм и сигурен, че бих могъл.
— Трябва — постави колебливо длан върху гърдите му младата жена. — Непрекъснато повтаряш за неоспоримото чудо, което ни привлича един към друг. Помоли ме да ти вярвам и аз с радост приех. Поиска ръката ми и, макар да нямах възможност да приема както подобава предложението ти, с радост щях да го направя. Току-що ти станах съпруга — във всякакъв смисъл — и физическото ни съединяване беше дори по-красиво от всичко, което някога съм мечтала, да не говорим, че не съм и предполагала, че е възможно. Всичко това не е ли достатъчно силно, за да ми предложиш в замяна поне мъничко доверие? Пиърс — погали брадичката му тя и я притисна надолу, така че погледите им да се срещнат, — прекрасно ми е позната сърдечната студенина на баща ми. Моля те, кажи ми. Какво ти е сторил той?
— Едва не ме уби — изтръгна се от устата му. — Мен и още няколкостотин други трогателни деца, които нямаха нито как да се защитят, нито към кого да се обърнат за помощ.
— Как?
Някакви неизвестни чувства го накараха да продължи.
— Казах ти, че съм израснал в приют. Директорът беше отвратителен, алчен мръсник, който дължеше тази си позиция на познанствата си с представители на аристокрацията и по-точно на един от тях. Споразумението беше просто. В замяна на службата, която получаваше, Барингс му осигуряваше тлъста порция от даренията за приюта. Богаташът просперираше, директорът господстваше, а децата гладуваха и бяха пребивани безмилостно от хора, според които най-добре бе хлапетата да са мъртви.
Дафни пребледня, но нито трепна, нито отмести поглед.
— Историята ти не ме изненадва. Викарият ми беше говорил за съществуването на подобни уговорки.
— Така ли? А казал ли ти е какво значи да те бият с камшик до кръв? Да гладуваш до загуба на съзнание? Да те измъчват до вцепеняване? Казал ли ти е какво значи да гледаш как умира майка ти и после дори да й бъде отказано прилично погребение? И всичко това заради болните прищевки на някакъв благородник? Същият, който е откраднал парите ти и е причинил страданията ти, подкрепяйки Барингс?
— И искаш да кажеш, че този човек е баща ми? — попита премаляла Дафни.
— Да. Точно това искам да ти кажа.
— Колко пъти те е бил с камшик?
— Всеки път когато аз или което и да било от другите деца имаше нещастието да се изпречи на пътя му. И даваше строги указания на Барингс да не ни дава мира в интервалите време между посещенията му, ако иска да запази мястото си.
— Значи баща ми знае причината за твоята омраза.
— Не.
— Не ли? Не може да е забравил всичко, което ти е причинил, когато си бил дете.
— Той така и не научи дори името ми. О, знае, че Пиърс Торнтън е израснал в приют. Открил този факт, когато започнал да прави проучвания за миналото ми. Но никога не е свързвал личността на нищожния си бизнес-сътрудник с едно от мършавите хлапета, които биеше до несвяст. Много е просто — той просто не правеше никаква разлика, за него всички деца в приюта бяха еднакви, безименни и ненужни.
— Разбирам.
— Така ли? — впери изпълнените си с горчивина очи в лицето й Пиърс.
Младата жена бавно и примирено се завъртя, изхлузи ризата на съпруга си от раменете и стъпи на пътечката, образувана от слънчевите лъчи, които се промъкваха между дръпнатите пердета. После повдигна разрошените си коси и ги прибра на върха на главата си.
— Да, Пиърс, разбирам — повтори простичко тя.
В гърлото на младия мъж заседна буца. По голия гръб на любимата му имаше неоспорими доказателства за бруталността на Трагмор, доказателства, които не бе забелязал както поради тъмнината, така и заради силното си желание.
Десетки белези, някои почти изчезнали, други — пресни, покриваха деликатната й атлазена кожа.
Никога досега Пиърс не се бе чувствал така близко до извършването на убийство, както в този момент.
— Мръсна гад. — Полудял от гняв, той инстинктивно взе в обятията си Дафни и я обгърна с тялото си, сякаш искаше да я предпази от болката, която вече бе изтърпяла. — Проклет, противен кучи син. — С безкрайна нежност прокара устни по тила й. — Дълбоко в себе си знаех, че се е случило нещо подобно. Такова животно не би могло да не навреди на подобна безупречна красота. Но просто не можех да понесе мисълта, че той… Боже, извинявай. Толкова съжалявам, Снежно пламъче.
— Недей — обърна се в прегръдките му тя и притисна пръсти до устните му. — Ти ме спаси и никога вече няма да ми се налага да изтърпявам подобни побои. Просто исках да знаеш, че мога да разбера част от това, което си преживял.
— Той ти е причинявал болка и заради това искам да го убия. Но, Дафни, той така и не е успял да засегне красотата ти. Тя се намира дълбоко в теб, на място, което баща ти никога няма да може да достигне и още по-малко — да проумее. — Той целуна връхчетата на пръстите й. — Никога не го забравяй.
Очите на младата жена се напълниха със сълзи.
— Ти си прекрасен човек — прошепна тя. — И си изтърпял толкова много. Видял си как умира майка ти… гладувал си из улиците. — По бузите й се търкулнаха две сълзи. — Аз също го мразя, Пиърс.
Внезапно нейната мъка стана и негова.
— Недей — притисна я към гърдите си той. — Моля те, любима моя, не плачи заради мен.
— Не плача за теб — успя да промълви тя. — Плача за момченцето, което си бил, когато баща ми те е измъчвал.
Пиърс затвори очи и зарови лице в ухаещия облак на косите й.
— Това момче вече го няма.
Дафни се отдръпна леко.
— Така ли? Не съм съгласна. Мисля, че е тук и че в голяма степен е отговорно за мъжа, който е израснал от него и за неговите действия. Нищо чудно, че постъпваш така. И че не вярваш в молитви.
Молитви.
Младият мъж се усмихна при спомена за случаите, когато бяха обсъждали вярата си в молитвите: вечерта, когато бяха танцували валс в градината на Гантри и след това насаме в спалнята й, когато Бандитът на тенекиената чаша бе ограбил дома й.
— Моите преживявания са нищо в сравнение с твоите. — Без да си дава сметка за разнежените спомени на съпруга си, Дафни закопча отново дадената й назаем риза. — Но болката от побоите на баща ми познах още като съвсем малка. Нещо повече, трябваше да изживявам дори още по-непоносима агония, като слушах риданията на майка си, когато я биеше. Господи, колко нощи съм запушвала ушите си с ръце, за да не чувам този звук!
— С всичко това вече е приключено.
Този път беше неин ред да поклати тъжно глава.
— Ти по-добре от който и да било другиго знаеш, че с някои неща не може да се приключи току-така. Те са запечатани с огнено клеймо завинаги в паметта ни и можем само да се надяваме, че с годините ще ни спохождат все по-рядко. — Тя отмести поглед. — От деня на моето раждане, баща ми решил, че приличам прекалено много на майка си и че имам прекалено добро сърце, изпълнено със съчувствие. Когато станах на осем години, той реши, че само побоите не са достатъчни и че трябва да се убедя във всичко, което ми говореше, сама. С такава цел ме замъкна в един приют и ме накара насила да вляза вътре. Божичко, как само се съпротивлявах! Щом влязох там, разбрах, че животът ми никога вече няма да бъде същият. Но не защото изпитах отвращението, което очакваше от мен баща ми. Точно обратното. Чувствах, че няма да мога да забравя лицата и безнадеждната безпомощност на хората, които видях там. И се оказах права. След като баща ми насила ме вкара вътре, повече не бях същата. Нито пък успях да забравя.
