— Ти ме смайваш — отвърна с леко потрепващ глас Пиърс. — Никога не си живяла там и в същото време говориш така, като че си.
— Спомням си всичко в подробности. Коленичилите жени, които търкаха пода и кашляха така, че целите им тела се тресяха. Миризмата на болести. Децата, които помпаха вода и особено едно момиченце с хлътнали очи и одърпана кукла — всичко. — Устните на младата жена потрепераха. — И подигравателния надпис, окачен на входа, истински антитезис на всичко, което видях. Вечна надежда ли? По-скоро „вечна безнадеждност“.
На Пиърс му се зави свят.
— Вечна надежда ли?
— Да — кимна тя. — Така се казва приютът — „Дом на вечната надежда“.
— По дяволите! — Едно мускулче на лицето му заигра.
— Виждал ли си го?
— Израснах там.
— Израснал си… — Пръстите на Дафни политнаха към устата й и лицето й пребледня. — Това е приютът, в който си живял! — прошепна тя. — Това ужасно място в Лестър, което току-що описах?
— И това, което описа съвсем не беше най-лошото — потвърди младият мъж, а в погледа му се четеше безкрайна мъка. — Стаята на мъртвите! Често ме заключваха в нея за наказание, сред разлагащи се трупове и мрак. И по-дълго всеки път, когато не се подчинях на нечовешките изисквания на директора. Освен нея съществуваше и заразното отделение, където измъчваните от сифилис жени викаха, агонизирайки върху леглата или по пода заедно със страдащите от неизлечими кожни болести, причинени от мръсотията, в която живееха. Нямаше никакво проветрение и миризмата се носеше навсякъде… — Гласът на младия мъж секна, а дишането му се учести.
Дафни безмълвно се приближи до него, като се бореше със сълзите на мъка и отвращение. Сега Пиърс имаше нужда от нея, но не от съжалението, а от силата й. Тя го обгърна успокояващо с ръце през кръста и подпря глава на гърдите му.
— Всичко си има своя смисъл, дори когато не можем да го разберем. Бил си обречен на такъв живот поради някаква причина, може би същата, поради която си и оцелял. Боже мой, колко си силен. — Младата жена изви глава и докосна с устни голата му гръд.
Пиърс бавно се обърна към нея и я погледна как страда заедно с него при спомена за отминалия кошмар.
— Съжалявам, Снежно пламъче — рече прегракнало той и я приюти в обятията си. — Не трябваше да ти разказвам всички тези ужасни неща.
— Горда съм, тъй като ми имаш достатъчно доверие, за да споделяш с мен. — Младата жена се отдръпна леко, за да го погледне в очите. — Разкажи ми за майка си.
— Майка ми. — Погледът му беше изпълнен с тъга и примирение. — Беше красива… или поне на мен така ми се е струвало. — Повдигна рамене. — Това е без значение. След годините, прекарани в приюта, хубостта й повехна, здравето й се влоши и аз я изгубих.
— В приюта ли те е родила?
— Да. Била сервитьорка в някаква лондонска кръчма. Там и срещнала Маркам. Очевидно връзката им е била бурна, но, поне от негова гледна точка — временна. Нали разбираш, херцогът си имал истинска, благоприлична и законна херцогиня у дома. Чудно как забравил този факт, когато легнал с майка ми. А след това безчувствено я изгонил, щом разбрал, че носи неговото дете.
— Нищо ли не й дал?
— Първоначално — нищо. Ако се съди по писмото, което оставил на адвоката, след няколко месеца размислил и отишъл в кръчмата, за да види как е майка ми. Но било късно — нея отдавна я нямало. Собственикът на кръчмата я уволнил веднага, щом разбрал, че е бременна.
— Баща ти отказал ли се да я търси повече? — попита тихо Дафни.
— Изглежда не. Разбрах, че наел детективи, които ни открили с майка ми в приюта в Лестър и че възнамерявал да се откаже от бляскавия си живот и да ни вземе при себе си. — Младият мъж се изсмя сухо. — Това обаче не било писано да стане. Съпругата на херцога избрала точно този момент, за да направи онова, което не успявала да стори от години. Заченала детето му. Излишно е да казвам, че един законен наследник има предимство пред незаконния. Така херцогът си останал в Маркам, а ние — в ада. Майка ми издържа колкото можа. Но тя не беше особено силна. Умря, когато бях на седем години.
— Бил си толкова малък. Колко нещастен трябва да си бил!
— Тя единствена ми даваше някаква сигурност в живота. Не познавах баща си и го мразех за това, което бе сторил. Когато умря мама, за пръв път се почувствах напълно изоставен.
Дафни инстинктивно прокара пръсти по гръбнака му.
— Баща ти е платил скъпо за егоизма си. — Очите й се замъглиха от вълнение. — Той така и не е изпитал щастието да те познава.
— Очевидно не е гледал на това като на голяма загуба.
— Не можеш да бъдеш сигурен в това — възпротиви се тя.
— Така ли? Ако наистина е страдал чак толкова, защо не е пратил по дяволите протокола и не ме е признал? Не, Дафни. Не мисля, че отсъствието ми от живота на Маркам се е превърнало в агония за него.
— Но не е бил щастлив. Още повече, че доколкото знам, не е изгубил само теб. Другият му син се преби, падайки от коня си, в следствие на което херцогът се затвори и заживя в изгнание.
— Предполагам, че Трагмор ти го е казал.
— Да — кимна младата жена. — Мисля, че двамата с покойния херцог бяха доста близки.
Още едно сухо изсмиване.
— Много близки. — Пръстите му се впиха в косите й, като не откъсваше поглед от очите й. — За да събира своя дял от даренията, Трагмор посещаваше често Барингс. Подслушвах всичките им срещи.
— Разбирам — премигна от рязката смяна на темата Дафни. — Предполагам, че баща ми не е открил присъствието ти?
— Не — поклати глава съпругът й. — И досега няма представа, че съм бил свидетел на незаконните му деяния, нито че съм ги наблюдавал и двамата с неговия компаньон всеки път, когато идваха.
— Неговият компаньон ли?
— Трагмор не посещаваше сам приюта. Придружаваше го не кой да е, а самият херцог Маркам.
Дъхът на Дафни секна.
— Херцогът участвал ли е в замислите на баща ми?
— И да, и не.
— Какво означава това? Приемал ли е пари от Барингс или не?
— Никога, поне пред мен. А дали е вземал своя дял, когато е останел насаме с Трагмор, това вече не знам. Всъщност той се държеше резервирано и сдържано по време на срещите им и имаше по-скоро неспокоен, отколкото алчен вид. Присъствието му в приюта винаги ми се струваше много странно. В мига, в който привършеха разговора си, той започваше да се разхожда насам-натам, без да говори с никого и просто гледаше. Едва сега разбрах с каква цел.
По погледа на Дафни разбра, че тя също бе осъзнала истината.
— За да те види.
— Очевидно. Това е бил трогателният начин, по който наглеждал незаконния си син. Бил известен за смъртта на майка ми и това вероятно го е разстроило. Но не дотолкова, че да компрометира законния си наследник, като ме признае. Само колкото от време на време да посещава приюта, за да разбере дали съм жив.
— Той е бил слаб, Пиърс. Но очевидно те е обичал по свой начин.
— Обичал ли? — погледна я невярващо младият мъж. — Ако обичаше, нямаше да отритне майка ми, когато му казала, че носи детето му. Нито пък щеше да позволи да водим подобно ужасно съществуване. Не, Дафни, той не ни обичаше.
Съпругата му отвори уста, за да оспори мнението му, но след това реши, че е по-добре да не го прави. По-късно, когато бъдеше готов за това, тя щеше да се изправи лице в лице с неговата болка и, дай Боже, щеше да му помогне да намери душевен покой. Но инстинктът й я предупреди, че все още не беше дошло
