да се справи с положението отсега нататък. Оставаше й само да прибере малкото неща, които й бяха скъпи, да открие Ръсет и да напусне Трагмор завинаги.
Изкачи стъпалата, подпря се на затворената врата и няколко пъти си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Сведе поглед към ръцете си и с изненада откри, че трепереха. Очевидно конфронтацията с баща й й се бе отразила много повече, отколкото предполагаше.
Дафни си наложи да огледа стаята си, като си повтаряше, че оставя зад себе страховете и тъгата. Най-после всичко бе свършило. Оставаше й само да вземе вещите си и да се сбогува със своето минало.
Приближи се до тоалетката и взе гребена и четката, внезапно поразена от факта колко малко неща желаеше истински да отнесе оттук. Дрехите й включваха само няколко скромни дневни и вечерни рокли, личните й вещи — единствено ръкоделието, което шиеше в момента и което й бе помагало да изпълни с нещо безсънните си нощи, и няколко книги.
Както и двете й най-скъпи притежания.
След като прибра всичко, което бе извадила до този момент, Дафни се насочи към леглото и измъкна изпод дюшека своята колекция от статии, в които се описваха кражбите на Бандита на тенекиената чаша. С нежна усмивка пусна папката в една от чантите, след което се обърна да вземе последното си богатство.
Джулиет.
Погледът на младата жена се смекчи, когато измъкна елегантната кукла която, поне според нея самата, беше толкова красива, колкото и през онази Коледа преди дванайсет години, когато майка й я беше измъкнала пред очарованата Дафни. Нямаше значение, че роклята й беше доста износена на места, че златните й коси бяха изгубили отчасти блясъка си. Това беше Джулиет, драгоценната кукла, която бе попивала детските й сълзи, бе й правила търпеливо компания в нейните страхове и самота и й бе дала постоянството и утехата, които съдбата й беше отказала.
За хиляден път пред очите на Дафни изникна образът на момиченцето от приюта и както винаги предизвика познатата болезнена мъка. Най-неочаквано чувството на безнадеждност, което следваше обикновено в подобни случаи, не се появи. Вместо него тя внезапно си даде сметка за промяната в живота й и бе обзета от вяра и надежда, вместо от отчаяние и безпомощност.
Тя вече не беше дъщеря на баща си, а съпруга на Пиърс.
Обзе я неимоверна радост при мисълта за нещата, които можеше да направи и хората, на които да помогне. Ами да, с влиянието, което имаше съпругът й и решението, което бяха взел и заедно, възможностите бяха неограничени.
Изпълнена с новородената си надежда, младата жена пъхна Джулиет при изрезките от вестниците, взе чантите и огледа за последен път стаята си. Без окраската на личните й вещи тя имаше студен и строг вид, подобно на другите помещения в Трагмор и на техния притежател. Приликата не я изненада. Нито баща й, нито неговото имение имаха душа.
Без да се обърне повече, Дафни се раздели с детството си.
— Холингсби ще ни уведоми, когато споразумението бъде готово да го подпишем — чу гласа на Пиърс тя, докато слизаше по стълбите.
Младият мъж вдигна поглед и щом я видя, веднага забърза към нея и взе багажа от ръцете й с такъв собственически жест, който казваше на целия свят и на маркиза, че тя беше негова.
— С това взаимоотношенията ни приключват, Трагмор. — Пиърс поведе съпругата си към изхода. — Надявам се да не те видя скоро, като се изключи срещата в кантората на Холингсби — усмихна се подигравателно на маркиза той. — И, разбира се, на поредицата от Коледни партита следващия месец.
Дафни все още сияеше с новия си оптимизъм, когато, след половинчасови увещания, каретата им се отправи към Маркам.
— Твоят лисугер е изтощителен, Снежно пламъче — измърмори Пиърс, който се бе разположил срещу нея. — Вече си мислех, че никога няма да се съгласи да изостави своята територия.
— Малко е упорит — съгласи се младата жена, като галеше успокоително козината на Ръсет. — Да не говорим, че е голям скептик. Но вие и двамата притежавате тези качества.
— Да не би да ме сравняваш с една лисица?
— В известен смисъл — да. И двамата сте страшно независими и верни. — Тя се усмихна, наслаждавайки се на непознатото усещане на щастие. — Аз съм късметлийка.
Пиърс повдигна едното ъгълче на устата си.
— Няма да споря, тъй като аплодирам заключението ти.
Каретата зави по главния път и Дафни погледна за последен път към смаляващата се къща.
— От това, което успях да чуя, стигам до извода, че баща ми е приел условието да остави мама на мира.
Усмивката на младия мъж изчезна.
— Съмняваше ли се в това? Та аз му предложих възможно най-хубавите за него условия — да се наслаждава на парите си, без да чувства около врата си моята примка.
Дафни кимна.
— Знам. Така и предполагах, че ще приеме финансовата сигурност дори пред възможността да накаже вироглавата си съпруга. — Тя спря за момент и сведе глава. — Прекарала съм целия си живот в тази къща и не изпитах абсолютно нищо, като я напуснах, даже и най-слабо съжаление.
— Това учуди ли те?
— Не. Нито пък има някакво значение. След като успяхме да измъкнем и Ръсет, вече няма нищо, което да ме свързва с Трагмор. И не възнамерявам да се върна някога тук.
Чуло името си, лисичето повдигна глава от скута на своята приятелка и огледа вътрешността на каретата. Очевидно доволно от видяното, то подви опашка около тялото си, сви се още повече в гънките на роклята на своята господарка и заспа.
— Твоето лисиче май приема доста добре пренасянето — отбеляза сухо младият мъж. — Вярно, в началото беше доста неспокойно, но сега като че ли вече всичко е наред.
— Свикнало е с катаклизмите. Било е изоставено съвсем малко — вероятно веднага след раждането — и е трябвало да се оправя само.
— Двамата с Ръсет ни свързват доста общи неща.
— Да, така е — усмихна се тъжно Дафни. — И двамата сте оцелели, въпреки всичко. Ръсет ще се окопити за нула време, стига да съм край него.
— Доста общи неща — повтори дрезгаво Пиърс и протегна ръка, за да стисне дланта й.
Погледите им се срещнаха, пръстите се докоснаха и сърцето на младата жена спря да бие за миг, когато видя нескрития копнеж, който гореше в очите на съпруга й.
— Чудя се дали винаги ще се чувствам по този начин, когато ме погледнеш така — прошепна тя.
— Как „така“? — попита той, като целуваше пръстите й един по един, а дъхът му беше като гореща ласка за чувствителната й кожа.
— Както ме гледаш сега. Както ме гледаше снощи.
— А, снощи. — Пиърс стана от мястото си и се намести до нея, плъзна ръце от дланите й до раменете и я притисна към себе си. — Все още те чувствам, вкусвам и усещам виковете ти от удоволствие, когато потръпваше под мен. — Пръстите му погалиха косите й, а устните му се сляха с нейните. — Ах, Дафни, искам отново да вляза в теб.
Тя сграбчи реверите на сакото му и изохка тихичко. Думите му бяха възкресили цялата възбуда, цялото чудо на първата им брачна нощ. Разтвори уста и езиците им се преплетоха. Ако Ръсет не беше в скута й, щеше да се хвърли в обятията му и да се отдаде отново на тази магия още тук.
Пиърс почувства безпомощността й, още повече, че той изпитваше същото.
