Миризмата на сгорещени масла проникна до ума й и тя се предаде на изтощението си. Нуждаеше се от почивка. След това щеше да бъде способна да мисли по-ясно.
Но докато се носеше на ръба на съня, една мисъл продължи да я преследва. Чедила грешеше. Аллах не би запланувал това за нея. Никога не би пожелал да я отдели от Ел Беди. Това не беше негов план; това бе план на Кристофър Стонтън. Раменете й се свиха от гняв и ръцете на Чедила се придвижиха умело по тях, като прогониха реакцията с нежните масажиращи върхове на пръстите.
Кристофър лъже, си мислеше тя, като се плъзгаше все по-близо до сладката забрава на съня. Искрящи сини очи и секващо дъха красиво лице й се усмихваха от света на сънищата. Той говореше, но думите му бяха подхванати от бриза и отнесени. Образът се разми и лицето се промени. Очите, които гледаха към нея, бяха зелени, не сини. А лицето, макар и все още красиво, бе по-тъмно. Нюансирано в маслинено кафяво, а не в бронзово. Язид, си помисли тя, носейки се на границата на съня. Язид я държеше и успокояваше. И сега можеше да чуе какво й казва.
— Довери ми се, Ариел.
Тя се усмихна.
След това отново лицето на Кристофър.
— Довери ми се.
Бризът се засили, като без предупреждение се превърна в сироко, пясъчна буря в ужасни размери. Образите в съня й се завъртяха и смесиха, докато се превърнаха в неясни очертания. И след това изчезнаха. Не остана нищо, освен бурята бушуваща около нея в един свят, където нямаше нищо познато. Струваше й се, че сирокото ще продължи безкрайно, преди да се унесе в черния сън от изтощение.
Глава 8
Ариел пъхна още една сочна смокиня в устата си с облекчение, което нямаше нищо общо с нейното по- ранно мрачно настроение. „Само да успееше да избягва Кристофър Стонтън — си помисли тя непоколебимо, — да отсъстваше винаги, когато проявеше интерес да я вижда, тогава щеше да отхвърли всякакви ангажименти от своя страна, а Язид щеше да разреши проблема с нейния настойник.“ Безпомощността, която я бе обхванала тази сутрин, бе изчезнала, заменена с ясно решение. Тя знаеше, че Кристофър не би се отнесъл снизходително с някой, който се противи на волята му, но всяващите страх, каквито можеха да бъдат само онези стоманено сини очи, я накараха да вземе категоричното решение да излезе победител в тази битка. Херцогът на Ейвън просто трябваше да разбере, че в нейния свят няма място за хора като него, реши тя с устни, свити в израз на упоритост. На вратата се появи Зиад. Ариел скочи от масата и издърпа евнуха настрана, така че Чедила да не чуе за какво се отнася поръчката, която щеше да му даде.
— Ще се срещне ли с мен моят настойник? — нетърпеливо попита тя.
— Моите извинения, любима господарке — прошепна скромно той, — но не бях в състояние да предам вашето съобщение. Бе ми казано, че нашият благочестив мула има срещи от огромно значение и не трябва да бъде безпокоен по никакви причини.
Ариел забеляза голямото неудобство на евнуха и веждите й се сключиха в загриженост.
— Какво има, Зиад? Какво не е наред?
— Не зная. Но в двореца цари голямо напрежение. Този ден се страхувам за Магреб.
Сърцето й полетя. Язид бе говорил с баща си! Трикратното обявяване на имената на лицата, които трябваше да сключат брак, бе отменено, а с това и договорът! Вероятно точно в този момент султанът се занимаваше с Кристофър и неговия случай. Ариел щеше почти да експлодира от радост, докато предвкусваше победата си. Тя бе свободна! Бе спечелила, без дори да се включи в битката.
Трябваше да види султана. Щеше да се хвърли в краката му от благодарност. А Язид. Трябваше да благодари и на него.
— Донесе ми по-добри новини, отколкото можех да мечтая! — възкликна тя, обгръщайки евнуха в импулсивна прегръдка.
— Не разбирам — заяви той и смръщи гъсти черни вежди под лъсналото си голо теме. — Но сърцето ми пее от удоволствие при вашата радост.
— Трябва да отидем в тронната зала. Момент, да взема фереджето си.
— Ариел! — сгълча я Чедила от отсрещния край на стаята. — Не трябва! Никоя жена не може да влиза в тронната зала без специалното разрешение на великия мула. Везирите са там. Могат да те видят. А трябва да мислиш за своя годеник. Той ще бъде посрамен.
Ариел грабна ръцете на дойката си. В този момент нищо не можеше да помрачи настроението й, дори нарастващата загриженост на Чедила за Кристофър Стонтън.
— Моля те, Чедила — промълви тя. — Ще отида в съседната на султанската стая. Ще внимавам. Няма да позволя да бъда видяна. Винаги съм била внимателна, нали?
— Както ти си знаеш — отвърна меко Чедила. Но Ариел вече бе излязла.
Тя остави Зиад да тръгне към двамата стражи, които се издигаха като две минарета от двете страни на вратата на султанската тронна зала, докато сама се промъкна зад преградата, която закриваше входа към стаята на султана. Това не бяха обикновените бухарци, които пазеха султана, забеляза тя, като се вгледа през процепите на резбата. И нещо повече, не й бе приятен начинът, по който погледите им настойчиво бяха насочени зад Зиад, сякаш търсеха нещо или някого. Но тези стражи бяха единственият признак, че нещо днес е по-различно. Ариел се смъмри за това, че е толкова нервна. Тя
Зиад се върна, мина зад преградата и се поклони пред Ариел.
— С неудоволствие трябва да ви съобщя, че тези бухарци нямат уважение към възлюбената повереница на султана. Казват, че той вече не е тук, и отказват да разкрият местонахождението му. Такава ценна информация не би трябвало да бъде отказвана на възлюбената султанска повереница. Казвам ви, най- прекрасна господарке, не харесвам тези стражи. Търбусите им са пълни с гнилоч — заключи той с жест на отвращение.
— Няма значение, Зиад. Казаха ли ти поне кога ще се върне султанът?
— Да. След доста пререкания ми разкриха, че очакват великият мула да се върне. Но не казаха кога. Вероятно ще минат доста часове, преди мула Мохамед да пристигне. Мисля, че най-добре ще бъде да се върнем в покоите ви и да ми позволите аз да изчакам султана.
Ариел влезе в малката чакалня. Както очакваше, тя бе празна. В центъра на стаята върху разноцветен персийски килим, който застилаше голяма част от полирания, покрит с плочи под, стоеше ниска месингова маса. Навсякъде около нея бяха подредени възглавници за удобство на онези, които очакваха благоволението на султана. Единственият тесен прозорец бе защитен от външния свят с декоративна желязна решетка. Тя можеше да усети съвсем лекия повей на вятъра, а слънцето още не бе изгряло от тази страна на двореца.
Ариел се настани удобно върху двете възглавници с пискюли, които бяха най-близо до прозореца. Толкова голяма част от живота, изглежда, минаваше в чакане, си помисли тя. Завиждаше на мъжете, че могат да предприемат действия, да вземат решения, докато тя трябва да седи в тази малка, задушна кабина и да чака за позволение дори за да изкаже своята благодарност.
Сигурно се бе унесла в сън, защото когато чу неясни гласове в съседната стая, кабината се бе превърнала в парна баня и тънък слой пот покриваше лицето й. Ариел пое въздух на пресекулки, надигна се от възглавниците и приглади паяжината от гънки по копринената си туника. Натисна бузите си с ръце в желание да се успокои. Не искаше да се появи пред своя настойник разчорлена и безумна.
„Защо Зиад не бе дошъл да й каже, че султанът се е върнал?“ — почуди се тя. Не бе характерно за него да е нехаен, особено когато някой го поставеше в опасно положение, както бяха направили бухарците. Ариел тръгна към вратата, която свързваше харема с тронната зала. Вече бе започнала да завърта валчестата дръжка, когато осъзна, че двата гласа идваха от другата страна на вратата. След като султанът не бе сам, тя не можеше да влезе. Бе нужно да повика Зиад и той да съобщи за нея, така че стаяла да се освободи — разбира се, ако черните стражи го пуснат. Ариел притисна буза към вратата и се опита да реши как да действа. Разговорът в тронната зала замря и тя се запита с надежда дали посещението не е
