свършило. Ще почака тук още малко, реши тя. Ако можеше да открадне няколкото минути със султана, от които се нуждаеше, без евнухът да съобщава за нея, то никой нямаше дори да знае, че е била тук. И след като везирите бяха много недоволни от разтрогването на предстоящия брак, щеше да бие по-малко на очи, че тя е била тази, която им е попречила.
Внезапно, със силно дръпване от другата страна, вратата се отвори и Ариел застана лице в лице с единствения човек в цял Ел Беди, когото се бе надявала никога да не види повече.
— Навик ли ти е постоянно да шпионираш хората? — попита Кристофър с тон, който моментално я накара да се наежи, готова за борба.
— Бих могла да попитам същото и теб, но маниерите ми са значително по-добри — изстреля тя, като се измести настрани, за да погледне зад широките му рамене, които й пречеха да вижда.
— Аз разглеждам няколко карти, които султанът ми остави — отвърна той любезно. — А ти?
— Аз чакам моя настойник. — Ариел се опитваше да се съвземе и едва успя да укроти чувствата си.
Деляха ги само няколко инча и височината на Кристофър, както и увереността в маниерите му, всичко действаше против нейната собствена самоувереност. Чувстваше силния си пулс в слепоочията. И въпреки всичко тя знаеше, че се страхува от неговата реакция, сега, когато бе спечелила своята победа. В момента не се чувстваше много като победителка. Напротив, изглеждаше като заблудено дете, хванато в някакво грубо прегрешение; сякаш по-скоро тя бе предателката, а не предадената.
Тази мисъл надигна вълна от възмущение в нея. Той бе този, чието място не беше тук! А не обратното. Каква арогантност от негова страна да иска да знае какво прави тя тук! Ариел изпъна рамене, повдигна решително брадичка и точно тогава погледът й попадна на мъжа, който стоеше до масата. Яростта й се умножи десеторно, като гледаше към фалшивия херцог на Ейвън, мъжа, за когото Кристофър умишлено я бе оставил да повярва, че е нейният противник, докато истинският херцог изказваше своите извинения.
Кристофър срещна обвиняващия й поглед с мрачна усмивка. Като видя непокорното движение на главата й и гневните проблясъци в очите й, който искряха като самородни късове злато, го обхвана хладна ярост. Очевидно загрижеността му за това, как да обясни своята истинска титла и промяната в намеренията му спрямо нея, беше напразна. Тя вече знаеше.
Той се обърна на една страна, така че да й позволи да го види.
— Мога ли да ти представя лорд Робърт Белмет, маркиз Симсбъри. Робърт, лейди Ариел Ленъкс, маркиза Хърстбек.
— Маркизо! — повтори Робърт с нисък поклон.
— Ваша милост! — каза тя, като вложи силен сарказъм в думите си.
— Но моля ви! — отвърна любезно Робърт. — Страхувам се, че не заслужавам съвсем такава учтивост. Надявам се, че не сте разочарована, че не съм херцог.
— Ни най-малко, лорд Белмет — изгука нежно Ариел. — Но, изглежда, бях повярвала, че наистина сте херцог.
Кристофър я гледаше мълчаливо и собственият му гняв се усилваше. Бе казал на Мохамед Бен Абдулах с красноречиви думи, че именно той ще разкрие на Ариел своята истинска самоличност. Който и да бе човекът, който му бе отнел това право, той си играеше лошо с чувствата й, при това за негова сметка. Точно тази бе сцената, която Кристофър искаше да предотврати, затова възнамеряваше да открие кой бе успял да обърка така плановете му.
— Аз не съм ти казвал, че Робърт е херцог, Ариел — каза той хладнокръвно. — Ти сама стигна до това заключение.
— Как смееш! — изсъска тя достатъчно тихо, за да не може лорд Белмет да чуе. — Как смееш да стоиш там като някой невинен свидетел и да се преструваш, че не знаеш нищо. Ти ме измами. Ти караше моето доверие да нараства, докато през цялото време си знаел кого търся. Подведе ме, като измисляше истории, за да ме уловиш в капана. Сякаш, сякаш… — обърка се тя, за миг неспособна да свърже неговото държане с нищо човешко или животинско, което би предало подходящо нейното презрение. — Даде ми честната си дума, че ще предотвратиш тази женитба, а в това време си я оркестрирал! Ти си най-противното и низко влечуго. Най…
— Достатъчно, Ариел! — Гласът на Кристофър бе категоричен и студен.
Но тя бе като разфучала се лъвица, решена да отмъсти. Крехкото й тяло кипеше от гняв, който я караше да трепери.
— Достатъчно ли? Аз едва започвам, ваша милост. Това е правилното обръщение към теб, нали?
Кристофър я сграбчи за ръката и наведе глава над ухото й.
— Ако не искаш да станем за смях пред вуйчо ми, ще си прибереш езика зад зъбите, докато не ме изслушаш!
Тя долови мрачната напрегнатост в погледа му и разбра, че беше готов да осъществи заплахата си. Гърдите й се надигаха и спускаха, докато обуздаваше неукротимата си ярост, но от сърцевината на нейното същество като от нажежени въглени се излъчваше безмълвна омраза.
Кристофър освободи китката й и тя издърпа ръката си. Отправи й предупредителен поглед, но тя само го изгледа гневно, като повдигна високомерно брадичка, въпреки че цялата трепереше.
— Мога да стоя изправена без ничия помощ.
Кристофър изви вежди в съмнение, но не предприе по-нататъшен опит да я задържи.
— Съгласен съм, че има неща, които трябва да ти обясня. Ще го направя, докато те придружа до стаята ти, Ариел — каза той, като я хвана за лакътя. Пренебрегна опитите й да се освободи и я изведе през вратата. — Ще се видим след час, Робърт.
— Беше удоволствие да се запозная с вас, лейди Ариел — извика Робърт след тях. — Очаквам…
Останалата част от изречението бе заглушена от кедровата врата, докато Кристофър я тласкаше напред през чакалнята и покрай стражите. Дори не погледна към Зиад, когато евнухът тръгна в крак след тях. Едва след като бяха достатъчно далеч от погледа на бухарците, забави крачка.
— Махни ръцете си от мен — изсъска яростно Ариел.
— Не и преди да бъдеш отведена на сигурно място.
— Не съм видяла султана, а имах категоричното намерение да направя това. Така че, ако просто кажеш каквото имаш да казваш, ще мога да се върна, за да го изчакам.
— Султанът е зает днес, Ариел. Можеш да чакаш и в своята стая.
— Това аз ще реша, и във всеки случай мога да се върна и сама в стаята си.
— Сигурен съм в това. Но има някои неща, които трябва да обсъдя с теб, и мисля, че е най-добре да го направим насаме.
— Нищо от това, което можеше да ми кажеш, не би ме заинтересувало.
— Мисля, че женитбата ни е въпрос, на който можем да отделим време.
— Женитбата е отменена — избухна гневно тя, преди да се обърне и повика евнуха. — Зиад, Лорд Стонтън, изглежда, е неспособен да си държи нечестивите ръце далеч от мен. Вероятно ще можеш да му помогнеш.
Зиад сякаш бе изчезнал в безплътния въздух, защото наоколо нямаше и следа от нейния доверен слуга. Никой ли нямаше на своя страна? — изруга тихичко тя. Зиад я бе охранявал години наред, а сега, само защото вярваше, че е сгодена за този варварин, той го бе оставил да се държи с нея както си иска.
Кристофър замря на място посред пътя и дръпна Ариел.
— Кой ти каза, че женитбата е отменена?
Тя тръсна глава.
— Принцът.
— Тогава принцът е погрешно информиран. Документите са подписани и султанът е много доволен. — Той пое дълбоко въздух, преди да продължи с по-умерен тон. — Възнамерявах да ти кажа по-късно днес кой съм и защо реших да се оженя за теб. И ще се погрижа този, който ми е отнел това право, да си плати за развързания език.
— Не мисля така — отвърна тя. — Мохамед Ел Язид ми каза всичко снощи, включително и това, кой е лорд Кристофър Стонтън. Ако не беше той, все още щях да съм очарована от твоите измами, ваша милост. Вероятно не би имал никакви скрупули да ме подвеждаш дори в момента, когато имамът изпълнява церемонията. Сигурна съм, че това би подхождало на извратеното ти чувство за хумор — да се насладиш на моята изненада, когато видя, че на олтара стоиш ти, а не лорд Белмет.
