Ариел

— В такъв случай не трябва ли да потърсим нейното мъдро мнение по този въпрос?

— Не! — Отговорът на Кристофър бе рязък и твърд като каменна стена.

— Ай-ай-ай! — Фатим подскочи от стола и ръцете му полетяха диво и възбудено, което накара Робърт да отстъпи от пътя му, или да рискува да получи удар в окото. — Ти си твърдоглав като жена. Как мога да те удостоя с честта да те наричам мой брат, когато действаш като упорита камила? По-скоро би позволил страната ми да изгние под смрадливата ръка на бухарците, отколкото да благоволиш да помолиш Ариел за помощ! Започвам да мисля, че това, което казват за англичаните, е вярно!

— И какво е то?

— Няма значение. Тъй като съм пристрастен, аз не одобрявам тези приказки, но, ако не използваш всяка възможност да спасим Магреб, това ще се стовари върху името на моето семейство! И ще ми бъде много трудно да ти простя.

Кристофър впери леден поглед в него.

— Свободен си да потърсиш помощта на Ариел, Фатим. Но аз предпочитам да не го правя. Робърт — продължи той, като насочи вниманието си към своя вуйчо, — ще говоря с Мохамед. По един или друг начин ще се добера до него. Можеш ли да предадеш едно съобщение на Сюлейман?

— Предполагам, че да.

— Добре. Предупреди го, че Дайва може би помага на Язид и че той и неговите хора трябва да бъдат в двореца. — Той хвърли още един сърдит поглед към Фатим. — Поне един от нас трябва да се добере до ухото на султана. Въпрос е дали Мохамед ще ни повярва.

Хатум Кадън се движеше бавно към малката горичка от лимонови дървета в оградената градина. В нея имаше малка беседка с пълзящ хибискус. Много скрито място. Идеално. Тя спря, извади от златния калъф на кръста си малката кама, която носеше, и отряза една-единствена кървавочервена роза. Не си направи труда да оцени упоителното й ухание, а я задържа на една ръка разстояние.

— Безупречна! — промърмори тя с дрезгав глас. — Един съвършен цвят, достигнал апогея на своя живот в първия ден от новия режим. Денят, в който династичните права на моята кръвна линия ще бъдат възстановени. — Тя тържествуващо отметна глава назад и през нея се разля вълна на усещане за могъщество. — Най-сетне. Най-сетне. Днес престолът ще бъде мой. Ще отмъстя на Мохамед за това, че ме отблъсна. Ще си отмъстя на цяло Мароко, че изпрати моето семейство в изгнание и ме остави да израсна в бордей. — Зад тънките стебла на дърветата тя съзря движението на черната туника и се усмихна самодоволно.

Навлезе в горичката и предложи розата на своя син.

Язид захвърли цветето настрани.

— Закъсняваш, майко моя.

Невъзмутима, Дайва само изви грижливо изписаните си вежди. При други обстоятелства не би понесла подобно отношение от страна на Язид или когото и да било другиго. Но това бе техният ден на триумф и той беше двигателят на нейната победа. Един-единствен път щеше да му позволи да се държи по този начин.

— Специално се погрижих за облеклото си. Ще бъда на върха на славата си, когато победоносно застана до теб. — Кафтанът й бе тъмнопурпурен, пронизан със златни нишки и отрупан със скъпоценни камъни по маншетите. Дайва никога не носеше нещо, което жена с по-ниско положение можеше да притежава. Дори пръстените й бяха по-многобройни от обикновено, най-хубавите в колекцията й.

— Време е — каза тя, като понижи глас.

— Да. Моите хора са събрани точно пред стените на двореца. Когато им дам сигнал, ще нападнат двореца. Без баща ми войските му ще бъдат като разтопено масло на слънцето.

— И утре ще царуваме. — Тя се наведе да вземе розата и продължи: — С моето влияние в Билад Ал Махзан, когато седнеш на трона, страната ще бъде наша за един ден.

— Не наша, майко!

Тя замръзна с ръка, увиснала във въздуха над мястото, където цветето лежеше на тревата. След това внимателно се изправи.

— Разбира се. Ти ще бъдеш султанът. Аз съм само една жена. Но аз съм твоя майка и като майка на султана ще заема по-почетно място, отколкото заемам сега.

— Не!

Това беше категорично и просто твърдение, в което липсваха гневът или темпераментът, характерни за Язид. Дайва заговори внимателно, като се опитваше да разбере тази непредвидена промяна в сина си.

— Ти си мой потомък, Язид. Принц или не, без мен не би станал султан.

— А-а, тук грешиш, майко. Някога нямаше да стана султан без теб. Някога се нуждаех от теб. Нуждаех се от лъжите ти. От подлостта ти. Но сега ще бъда султан с теб, или без теб. Именно днес ще получа своето и никой не може да отрече правото ми на това. Освен теб, мила моя майко. Ако наистина трябваше да те издигна до такова високо положение. Ако ти дам такава власт, как ще ти се доверя? Познавам отблизо твоята измамна природа. Защото ти беше тази, която ме научи никога да не се доверявам и никога да не давам власт на никого. Следователно разбираш, че твоята мечта е абсолютно неизпълнима.

— Как смяташ да задържиш везирите, Язид? Те ще хукнат да бягат като пъзльовци, каквито са, ако аз не съм с теб. Познават ме добре. Именно мен са следвали през изминалите месеци, а не теб. — Тя го погледна самодоволно, сигурна, че все още има власт над него. Бе играла такива игри с властта много пъти и винаги бе излизала победителка. Все пак се възхищаваше от дързостта на сина си. Не беше ли го възпитала тя така? Но той все още се учеше, докато тя бе господар на играта, в която Язид се опитваше да вземе надмощие. Не можеше да спечели.

— Те ще се научат да ме следват.

— Не смятам така, Язид.

— Но ще го направят, майко. Те ще мислят за теб и всичките им съмнения ще изчезнат.

— В такъв случай аз или ще бъда на почетно място в твоето царство, или това, което казваш, няма да го бъде — заплаши го тя, като ясно даде да се разбере, че няма да му съдейства, ако не получи онова, която иска.

— О, да! — отвърна меко той и се приближи, сякаш за да я прегърне. — Високо положение, любима майко. Но не при мен, а редом с Аллах.

Камата проникна лесно между ребрата й. Бе изненадана от топлината й, когато достигна сърцето й и отне живота й. Макар ефектът от острието да бе мигновен, то не й причини болка, защото зрението й вече се замъгляваше. Тя се свлече на земята и усети до нея да достига ухание на роза. Какво се бе случило с идеалния й план? Смъртта бе безболезнена. Но собствената й глупост поглъщаше като страшна отрова душата й. Толкова близо. Тя бе стигнала толкова близо до целта. „О, как ли им се присмиваше сега Аллах — си мислеше тя. — На всички тях.“

Ариел тръгна надолу към стаите, пригодени за Сами. Освен нея и Зиад, който тихо я следваше, наоколо не се виждаше жива душа.

Когато завиха към една малко използвана част от двореца, Ариел се запита дали Дайва бе наредила да поставят повереника й в такава изолация, или Чедила се бе опитала да предпази Сами от далекобойния и смъртоносен обхват на Дайва. И в единия, и в другия случай те бяха далеч от оживлението в двореца и коридорите бяха странно пусти.

Тя се вълнуваше от срещата си със Сами. Би било чудесно да прегърне отново малкото момче. Бе свикнала с усещането за малкото му телце в скута си, докато му четеше приказки или помагаше на Рима да го подготви за лягане. Но когато зави зад ъгъла, този, когото намери, съвсем не беше Сами. Вместо това тя застана лице в лице с монголеца.

За миг се втренчи онемяла в студените, бездушни очи на наемника на Язид; след това, когато ятаганът му се изви като сребърна змия от ножницата, писъкът, който бе замръзнал на устните й, излетя навън.

Зиад моментално изхвърча пред нея и собственият му ятаган проблесна като дъга.

— Бягайте, о, любима! В двореца на султана има предателство. Той трябва да бъде предупреден!