Дори когато чу удара на стомана в стомана, тя не погледна назад. Имаше една-единствена причина монголецът да е в стените на двореца. Като дух, роден върху крилата на страха, тя политна по коридора, желаейки само едно — да стигне до Мохамед преди Язид.
Глава 24
Кристофър стоеше съвършено неподвижен в предверието на кабинета на Мохамед, но умът му работеше с бясна скорост. Не трябваше изобщо да пуска Фатим след Ариел. Ами ако тя обвинеше Хатум Кадън? Фатим бе точно такъв човек, който щеше да й позволи да се изправят една срещу друга, с всичките подозрения, които имаше към нея. Колкото и да беше умна Ариел, лицето й бе прозрачно почти колкото харемските й панталони. Дори и да направеха опит да бъдат по-дипломатични с въпросите си, Дайва владееше добре изкуството на измамата. Тя щеше веднага да прочете мислите на Ариел, а имаше и този доверен евнух.
Ако Зиад бе с тях, те може би щяха да имат шанс. Но Ариел едва ли би се отървала от единствения си източник на подкрепа, ако почувстваше, че той може и да не одобри действията й. Той претегляше възможността да остави султана, за да ги пресрещне, когато вратата рязко се отвори и Фатим влезе намръщен в стаята, което с нищо не успокои буйното въображение на Кристофър.
— Къде е Ариел? — запита той.
Фатим разпери безпомощно ръце.
— Не можах да я намеря.
— Какво искаш да кажеш с това, че не си могъл да я намериш. Би трябвало да си е в покоите — каза Кристофър, а гласът му премина в недоволно мърморене.
— Но тя не е там. Отишла да види някакво дете.
Кристофър стисна челюсти от ярост. Когато му падне отново в ръцете, възнамеряваше да я завърже за един стол, в която и да е стая, която той напускаше за повече от две минути. В целия си живот Кристофър никога не бе срещал човек, който толкова малко ценеше собствените си думите. Колко пъти й бе казал, не помолил, а казал, да стои там, където ще бъде в безопасност. И тя хиляди пъти бе обещавала.
Докато се тревожеше за нея, тя се шляеше по палата и се занимаваше с някакво си дете. Това вероятно бе представата й за добре прекарано време, докато войската на Язид изпълваше двореца. Нямаше да й бъде толкова лесно. Не и ако той трябваше да проговори.
А предполагаше, че ще има доста неща за казване, когато този ден приключи.
— Успя ли да накараш султана да те изслуша? — попита Фатим.
— Мисля, че ще ни поканят да се срещнем с него всеки момент.
— И как осъществи този невъзможен подвиг, братко мой?
— Изглежда, съм се превърнал в нещо като легенда — сухо отвърна Кристофър. — Където и да отида, стражите и слугите се кланят и мърморят странни неща, които не мога да проумея. Докато дойдох тук, те вече знаеха, че идвам. Мохамед изпрати пратеник, за да каже, че ще ме приеме за малко.
— Винаги така става с теб, братко — заяви възбудено Фатим. — Аз съм принуден да върша подвизи от смелост и преданост без никакво признание или дори похвала, а ти се проявяваш един-единствен път като смел и из цял Магреб се разнасят думи на възхвала. Понякога, братко мой, изобщо не те обичам.
Двойните врати в другия край на стаята, които водеха към кабинета на султана, се отвориха и двама стражи се поклониха според етикета, като ги поканиха да влязат.
— Фатим — предупреди го Кристофър, докато прекосяваха стаята, — помни, че по всяка вероятност няма да разполагаме с много време при Мохамед, а и му носим новини, от които той едва ли ще се зарадва. Опитай се да сдържаш естествената си склонност към многословие и се придържай към най-важното.
Фатим се ухили лукаво.
— Ще направя каквото е по силите ми за теб, но е най-разумно да не искаш от приятелите си невъзможното.
След подписването на документите за сключване на брак Кристофър за първи път влизаше в кабинета на султана. Бяха минали по-малко от две седмици, откакто си бе позволил да бъде подмамен в капана на брачния договор от двете прекрасни очи и невинната на вид привлекателност на Ариел. Той мислеше, че я спасява. Смяташе, че в тези очи ще намери това, което отдавна не се и надяваше, че ще открие. Но както ставаше винаги, бе открил, че любовта, от която се нуждаеше, е именно тази, която го отблъскваше. Баща му го бе научил на тази истина, единственото нещо, което се бе погрижил да научи извънбрачният му син. И Кристофър го бе запомнил добре. Предпочиташе взаимоотношения, при които всички козове бяха в ръцете му. Взаимоотношения, при които не се интересуваше дали жената идва или си отива. Умееше да контролира флиртовете. И възнамеряваше и занапред да живее с помощта на благоразумието, което му бе служило добре толкова дълго време. Щеше да се ожени за Ариел. Но нямаше намерение да я докосва повече. Щеше да запази предпочитанията си към жените, които не биха могли да го засегнат с близостта си. Това бе всичко, което искаше от живота с нея, си каза той, докато чакаше султанът да ги приеме. Като изключим това, той въобще не се интересуваше от нея.
Султанът седеше с гръб към тях, загледан в градините, когато плесна с големите си кафяви ръце. Минаха няколко минути, преди да се обърне към тях.
— Приветствам ви и двамата — каза той със слаб ентусиазъм. — Лорд Стонтън, вие се връщате от среща с моите синове. Кажете ми как са те.
— Сюлейман е в добро здраве, мула Мохамед. Неговите войски очакваха заповедта да сложат край на бунта. Но нямам новини от Ел Язид. Той не беше в Казбах.
— Така е с всички водачи — заяви Мохамед. — Те трябва да са начело на армията и постоянно да напомнят на мъжете за кого се бият.
— Някои владетели командват чрез познание и търпение — възрази Кристофър. — Не е ли това урокът, който преподадохте на своя народ?
— По-късно ще има време и за обучение. Сега трябва да си възвърнем страната. Ако не сторим това, няма да има кого да водим към мир. През дългите си години живот съм научил, че не съществува добро и зло. Слънцето има много нюанси на златното.
— Но някои неща
— Те не са лоши, лорд Стонтън, само заблудени.
Кристофър се надяваше, че философският уклон на разговора някак си ще смекчи съобщението, което трябваше да предадат. Но Мохамед бе настроен твърде милостиво, освен това Кристофър нямаше никаква представа с колко време разполагаха до атаката на Ел Беди от Язид. Знаеше, че не е достатъчно дълго, за да опитва да победи султана в тази дискусия.
— Мула Мохамед, Фатим и аз носим сведения, които не бихме искали да ви поднесем, ако не бяха изключително важни. Няма друг начин да бъдат поднесени, освен директния. Вие сте допринесъл много за мира и благополучието на тази земя, която хиляда години е била разкъсвана от война. Сега някой се опитва да разруши построеното от вас. Фатим и аз знаем кой е той. А също така и Сюлейман.
Мохамед слушаше внимателно, след което погледна Кристофър право в очите и кимна.
— Кажете ми.
— Това е Ел Язид.
Султанът бързо се отдалечи от тях с притиснати към гърдите ръце и тръгна към вратата на балкона. Остана дълго време неподвижен. Най-накрая въздъхна тежко и без да се обръща, прие съобщението на Кристофър.
— Не исках да повярвам, че това е истина, но не съм чак толкова глупав, за да не отчета и тази възможност. Значи сега трябва да чакаме.
— Какво? — Думата се откъсна почти като вик на недоумение от Кристофър.
Султанът се върна в стаята и се усмихна криво.
— Язид е млад и винаги е мечтал за дните, когато властта на султана бе абсолютна. Той не вярва в правителството.
