Конниците на Апокалипсиса

всеки възможен ъгъл, сякаш са скъпоценни камъни. И една витрина с чантичка. Само една чантичка. Това беше всичко!

Всичко светеше и блестеше, дори и хората.

Сузана спря и се загледа в отражението си във витрината. И какво? Тя си пасваше тук. Наистина си пасваше, защото изглеждаше като съпруга на някой продуцент или нещо такова. Или може би самата тя е продуцент, излязла с бебето си, за да си купи обици и килими.

Чувстваше се добре.

Фактически, чувстваше се толкова добре, само като се разхождаше, че започна да се чувства виновна. Соланж обаче лично й бе начертал маршрута на компютъра. Картите й показваха какви автобуси трябва да вземе и през какви квартали трябва да мине. Всичко останало зависеше от нея. Тя можеше да сложи където си поиска крушките — в автобус, в боклукчийска кофа, на паркинг — стига да е правилният квартал.

Така трябваше да бъде, ако искаха да установят резултатите. Освен това всички квартали бяха шикозни, защото… кой използваше най-много пари, кой причиняваше най-много щети?

Това бе коремът на чудовището — точно тук. Соланж го наричаше „енергийния Център“, или може би не точно така, но нещо подобно. „Енергийният център на очевидната консумация“. Точно тук — на Родео Драйв.

Ро-дей-о Драйв.

С последната крушка — бяха направили само десетина — спря на тротоара пред „Би Джанс“. Намести чадърчето, което пазеше сянка на Стивън, след това бръкна в торбата, извади крушката и внимателно я постави на улицата близо до тротоара, където някоя кола със сигурност щеше да я строши.

Няколко души вървяха срещу нея и се смееха високо. Имаха големи бели зъби и хищнически погледи, които за миг я изкушиха да настъпи крушката още сега. Не го направи обаче. Не защото щеше да се разболее, а защото имаше обувки на високи токове, които струваха 192 долара в „Джоан и Дейвид“ и трябваше да бъдат върнати.

Което значеше, че трябва да ги пази.

12.Вашингтон17 април 1998

Беше средата на април и в града сияеше пролетта.

След като се върна от Санта Фе, Франк откри, че зимата си е отишла и пейзажът се е променил. Улиците, парковете и градинките бяха осеяни с разцъфнали лалета и азалии. Изглеждаше, че всички дървета са цъфнали.

След като влезе в апартамента си, той хвърли куфара на леглото, облече тениска и шорти и излезе да потича, за да възстанови мускулите си след дългия полет. Тичаше през Рок Крийк Парк, като се придържаше към велосипедната алея. На около половин километър, близо до Зоологическата градина, черната асфалтова алея бе обсипана с паднали от черешите цветчета. Поривите на вятъра навяваха дъжд от венчелистчета, които падаха като конфети. „Какъв ти Париж!“ — помисли си той. Няколко седмици през пролетта Вашингтон беше най-красивият град на света.

Може би пък просто само така му се струваше, защото беше прекарал последните две седмици в пикапи, мотаейки се из пустинята, където нямаше нищо освен прах и камъни. Дори един-единствен лилав храст там изглеждаше като чудо.

Движеше се заедно със служителите от здравеопазването, които се опитваха да спрат разпространението на вируса Ханта в района на Четирите ъгъла. Засега бяха регистрирани само два случая, и то географски отдалечени на повече от сто километра, но при вирус, който убива седемдесет процента от заразените, никой не искаше да поема рискове.

В някои случаи домакинствата, които проверяваха, се намираха в резервати, в други случаи — извън тях.

Но при всички случаи бе доста сложно да се вземе разрешение за поставяне на капани, за кръвни проби или за оглед на домовете.

— Искате да проверите къщата ми за лайна на мишки? Кои, по дяволите, сте вие?

— Опитваме се да предотвратим избухването на епидемия, подобна на онази от 93-та.

— Значи мишките… Те ли я предизвикват?

— Да. По някакъв начин. Става въпрос за вирус, а мишките го разпространяват.

— А-ха. И как се казва този вирус?

— Sin Nombre.

— Така ли се казва? Безименен вирус?

— Точно така.

— Будалкате ме…

Някой хора си спомниха 93-та. Треската, паниката, умиращите. Те знаеха за Sin Nombre повече, отколкото биха искали, и наименованието не им се струваше смешно. Тези обаче, които не бяха били там по онова време или пък не бяха обърнали внимание, се дразнеха от името. Погледът им казваше: „Махайте се! Трябва да измислите нещо по-добро от това — някаква болест която дори няма име.“

Други реагираха подозрително.

— Искате да вземете проби за антитела? Ако говорите за СПИН, направо си го кажете, само не ми пробутвайте тези глупости за Sin Nombre.

В края на краищата хората от здравеопазването постигнаха това, което искаха, и нямаше истинска епидемия — само два случая. Все пак това беше интересно и историята — лесна за написване. Още по- важното бе, че Коу щеше да е доволен и щеше да му остави достатъчно време да се занимава с историята, от която всъщност се интересуваше.

Взе си душ, след това седна на компютъра и изчисли разходите си. Отпечата ги на една страница и я сложи в плик заедно със сметките. Щеше да ги изпрати на Дженифър още утре сутринта.

Извади флопидиска от лаптопа си, постави го в компютъра и копира всички файлове от пътуването. Нарече ги Nombre 1 и след като изчете всичките бележки, създаде нов файл — Nombre 2. Работи около час, но накрая не издържа — беше пролет и просто му се искаше да излезе навън.

Копира файловете на флопидиска, загаси компютъра и отиде в кухнята. Отвори хладилника и погледна в дъното му за кутията с дискети, която държеше зад млякото. Даваше си сметка, че това е малко странна практика — да си държиш архивите по този начин, но поне беше ефективна. Хладилникът бе хладен, но не замразяваше. И което беше най-важното — беше изолиран. Ако имаше пожар, архивът му щеше да оцелее.

Късно следобед, когато слънчевите лъчи едва се промъкваха през прозорците, вдигна телефона и се обади на Ани Адеър.

— Ало?

— Франк Дейли съм.

— А! — Пауза — Здрасти.

Между двете възклицания — „а“ и „здрасти“, гласът й се промени, снижавайки се от ентусиазъм до предпазливост.

Около минута говориха за това-онова. Как е той. Как е тя. Получила ли е материала, който й е изпратил? За грипа?

— О, да! Беше добър. Впечатлена съм.

Мина известно време, но той продължи:

— Мислех си, знаеш ли — можем да излезем да хапнем по нещо.

— Не знам — каза тя. — Не ми се струва много добра идея.

— Защо не?

— Защото… защото все още не мога да говоря с теб.

— Но ти го правиш! В момента говорим.