— Знаеш какво имам предвид. Искам да кажа… за Копървик. За Хамерфест.
— Затова ли мислиш, че ти се обаждам?
— Да.
— Господи, а някои говорят за подозрителни хора! Копървик! Мислиш, че искам да говорим за Копървик?
— Аха.
— Е, добре де, Копървик… Ще ти кажа следното — ако ти обещая да не говоря за
— Няма да повярвам. Ти ми изглеждаш… настойчив.
— „Настойчив“? Аз? Не. Не съм „настойчив“. Гладен съм. А ако обещая? Ако се закълна?
Кръшен смях му показа какво мисли тя по въпроса.
— Добре де, виж какво ще ти кажа! Ще се закълна върху цяла купчина Библии.
Лек кикот.
— Какво ще кажеш? Библии! Цял куп.
— Не ми изглеждаш много религиозен.
— Добре де… права си. Не съм. Какво ще кажеш за „Дъгата на гравитацията“? „Анатомия“ на Грей? Само посочи книгите, аз ще ги сложа една върху друга и ще се закълна!
Тишина от другата страна на линията. След това:
— Но… — Въздишка. — Знам, че искаш да знаеш нещо повече за експедицията. Ако бях на твое място, и аз щях да искам да знам.
— Вярвай ми. Направих статията. Ти я прочете. Сега съм тръгнал към по-големи и по-добри зарази.
— Какво например?
—
— Наистина?
Като промени гласа си така, че да добие професионалното звучене на радиоговорител, той започна да чете от екрана на компютъра си:
— Още преди да започне зимата здравните специалисти в областта Четирите ъгъла бяха загрижени от факта, че
— Не.
— А по въпроса за вечерята?
— Ами…
Той винаги приемаше думите „ами“ или „може би“ като съгласие. Като малък казваше на майка си: „Не казвай не, кажи «може би»“.
— Чудесно. Петък става ли? Знам, че е натоварен ден, но… Ще те взема в седем и половина!
След това, без да й даде време да отговори, прекъсна връзката — ако не бе съгласна, тя щеше да му звънне. А ако не можеше да намери номера му, е, толкова по-добре.
Ани живееше на около километър от неговия апартамент в къща, която делеше с една жена — казваше се Инду — от Канзас и един компютърен специалист на свободна практика от Каракас.
— И двамата са на работа тази вечер — каза тя и се засмя. — Ние сме компания от бачкатори.
Беше му отнело много време да намери място за паркиране и й го каза, докато отваряше вратата на сааба.
— Добре де, защо тогава не отидем пеша? — попита тя.
Така и направиха.
Беше топъл дъждовен ден. Тротоарите бяха мокри и чисти, а кофите за боклук не бяха препълнени. Изминаха шест-седем пресечки, докато стигнат до Адамс-Морган, подминавайки групички пияници, паркирали насред улицата полицейски коли, които пречеха на движението, един грил „Кени“ и една църква на Муун. Във въздуха се носеше мирис на орлови нокти и алкохол, гърмеше салса и рап.
— Разкажи ми за пътуването си — каза тя. — Откъде този интерес към
— От името. Звучеше ми така призрачно… точно обратното на това, което казват за Ню Йорк.
— Какво е то?
— Нали знаеш, толкова е хубав, че трябва да има две имена. Но това нещо е толкова лошо, че не са искали да му дадат и едно.
— Винаги съм се чудила защо го нарекоха така.
— Мога да ти кажа.
— Чудесно!
— Малко е разочароващо обаче.
— Защо?
— Защото се намесва политиката — отговори Франк. — В началото го наричаха вируса Муерто Каньон, по името на мястото, където са го открили. Това обаче не вървяло, защото този каньон се намира в резервата на навахо и те побеснели от идеята да се нарече вирус по името на това място.
— И защо?
— Защото в тази местност е имало голямо клане. Преди сто години белите избили там индианците. Сега ги избива вирусът и не изглеждало много умно да го нарекат така след предишното бедствие.
— И какво стана?
— Нарекли го Вируса на Четирите ъгъла.
— Разумно — каза Ани. — Болестите често се наименуват по местата, където са открити.
— Хонконгският грип, Марбург, Ебола…
— Точно така.
— Всичко това са имена на местности — каза Франк, — освен че Ебола е река, или поне така си мисля. Както и да е. След като го нарекли вирус Четирите ъгъла, местните жители много се разтревожили. Търговската камара, туристическите офиси — нали разбираш гледната им точка. Все едно да живееш в град, който се нарича „Полиомиелит“. Така че не могли да му измислят друго име и накрая го нарекли Безименния вирус.
— Само че преведено.
— Да, те са чувствителни и по въпросите за езика.
Стигнаха до един етиопски ресторант — „Мескерем“. Нямаше ножове, вилици или столове. Седяха на напълнени с морска трева кожени възглавници, ядяха пикантно рагу с ръце, използвайки парченца от бухналия кисел хляб, наречен инджера, за да си помагат да пренесат парченцата месо и зеленчуци от чинията до устата си. Този тип вечеря предразполагаше към интимност, но все пак Ани продължаваше да е резервирана. Изглеждаше, че е готова да се стегне в момента, в който той спомене Копървик.
Затова той не го направи. Говориха за политиката по отношение на инфекциозните болести и след известно време тя се поотпусна.
— Няма да повярваш — каза му, — но има случаи на холера, тиф, дифтерит — на всичко. Дори чума. Всички те се докладват в Световната здравна организация, в Центъра за контрол върху заразните болести и на разни други места. Но казва ли Държавният департамент някому за това? Не. Защото ако кажеш, че Тайланд е препълнен с венерически болести или че в Боливия има холера, това се разглежда като политическо действие — атака срещу страната, за която говориш.
— Би трябвало да са по-загрижени за здравето на хората.
— Има и още нещо — всяка болест си има собствено лоби. Така че отпускането на средства за изследването й има по-малко връзка с „да направиш добро на много хора“, отколкото с… не знам как да го кажа… умението да поддържаш връзки с обществеността.
— Толкова ли са зле нещата?
— Просто са така. Не можеш да се сърдиш на хората. Те стават много чувствителни, когато биват наранени близки, които обичат. И в същото време трябва да се вложат толкова пари…
Тя имаше породиста фигура, дълги крака, стойка на танцьорка. Беше достатъчно хубава, тъй че когато стана, за да отиде до тоалетната, я проследиха не само очите на Франк. Все пак, само петнадесет минути
