Конниците на Апокалипсиса

след като я бе видял за пръв път в НЗИ, той вече знаеше, че тя не притежава психиката на хубава жена. Притесняваше се от комплименти, не беше способна да флиртува или поне така изглеждаше. Беше плашлива и срамежлива, отдръпваше се и от най-беглия физически контакт.

В нея имаше някаква наивност, която бе изненадваща, защото съществуваше наред с това, което Франк знаеше, че е брилянтност. От една страна тя вероятно бе гений, а от друга — не бе отракана дори колкото шестокласничките от Хайн Мидъл Скуул, с които му се бе случвало да говори (като част от специална програма на „Поуст“).

Колкото и неудобно да се чувстваше в неангажиращия разговор, тя имаше чувство за хумор и обичаше да говори за работата си. А и смехът й бе обещаващ — понякога й се изплъзваше безгрижно кикотене.

Затова той играеше така, че тя да се чувства уютно, слушаше внимателно това, което му казваше, и се държеше настрани от всичко друго. Това проработи. Усещаше, че тя почва да се държи по-свободно с него, омеква и напрежението й изчезва. Това нещо бе наследил от баща си — гъвкавостта на характера, която му позволяваше да бъде прекрасно отражение на всеки, с когото разговаря, независимо от това дали иска да го съблазни, или да измъкне информация. Този „талант“ понякога го притесняваше.

Но дори мисълта за баща му, от когото цял живот се бе опитвал да се дистанцира, не можеше да го спре да работи върху Ани Адеър. Когато тя се върна, той се наведе и хвана едната й ръка. Имаше кратък момент на неловкост, в който тя инстинктивно се опита да се отдръпне, но той я задържа.

— Чакай малко — каза. — Не ставам нахален. Искам само да видя дланта ти.

— Защо? — попита тя, изпълнена с подозрение, че може би иска да й се присмее.

— Да ти предскажа бъдещето.

— Не ставай глупав — каза тя, но ръката й остана в неговата.

Той погали дланта й, а след това всеки пръст.

— Значи не вярваш, че мога да предскажа бъдещето?

— Не.

— Не е вярно. Мога.

Тя се изкикоти.

— И къде придоби тази способност? В училище?

— Много те моля — заяви той с официален тон. — Ние не го наричаме „училище“. Това е Американският колеж по хиромантия. В училище могат единствено да те научат да различаваш кокосов орех от фурма.

Смях.

— Не, не съм го завършил. Писах обаче статия в едно списание за един хиромант.

— Сериозно?

— Да. Виждала си рекламите, нали? Те обикновено са една голяма червена ръка с изписани върху нея цифри и задължително се поставят върху прозореца на малка бяла къща, близо до магистралата, най-често разположена между работилница за ремонт на плочки и живарници за риба. Винаги съм се чудел кой ходи на такива места.

— Хора, които искат прясна риба или да си поправят плочките.

— И всички с длани — съгласи се Франк. — Във всеки случай, отидох при някоя си мадам Рурак — оракулът на Хайатстаун. С нейно разрешение говорих с някои от клиентите й. Оказа се, че клиентелата й е много разнообразна. Това са същите хора, които ходят при масажисти от традиционната китайска школа, само че тя „оправя“ психиката, а не гърбовете им.

— И всичко това се оказа само въздух под налягане?

Той повдигна рамене и продължи да гали леко ръката й.

— Не знам. Тя не предсказваше цифрите от тотото. Беше напрегната, много съсредоточена, но всичко, което каза, бе доста общо.

— Като ясновидките.

Франк присви очи.

— Почти.

Тя се засмя.

— Добре де, но какво мислиш, че получават хората, които отиват при тази жена?

— Винаги си тръгваха в добро настроение. Имах чувството, че тя им дава някаква утеха за това как се е развил животът им. Тя казваше: „Ето го — на дланта ви е. Вече е написано. Каквото и да направите, няма да го промените. Можеш на десет години да си купиш компютърни игри, може да се научиш да свириш на китара, можеш да поканиш Шери Дъдли да излезете — това не значи нищо. Защото всичко, което предстои във времето, вече е записано — линията на живота, линията на любовта.“ Хората харесват това. Снема напрежението им.

— Коя е Шери Дъдли? — засмя се тя.

— Не мога да говоря за това — измрънка той.

Тя отново се ухили.

— Но ти не вярваш във всичко това, нали?

— В какво? — Той повдигна пръстите й един по един и след това отново ги отпусна върху дланта си. — Имаш предвид съдбата ли? — Наведе се над ръката й и втренчено я загледа. — Разбира се, че вярвам. Виждам… някой нов! Някой нов в живота ти.

— Така ли? — попита тя с дълбок скептицизъм.

— Да. Ще бъде прекрасно. Ще направиш всичко, каквото каже този човек.

— Да не би този човек да е висок, мургав и симпатичен?

Той продължи да се вглежда.

— Да. Определено е висок и… не изглежда зле! Но… — Поклати глава и се намръщи. — Не е много мургав. По-скоро… не знам. Ирландец или нещо подобно. Сини очи. Златно сърце. Никога на споменава Копървик. Нещо подобно.

— Започвам да схващам.

— Има и още нещо. Тази линия е невероятно подробна. Оказва се, че този човек е сантиментално привързан към колата си, която би трябвало отдавна вече да е продал.

— Да не би колата да е сааб? — изкикоти се тя. — Просто питам.

Той се взря в дланта й.

— Да, мисля, че е сааб! Изумително. Трябва да опиташ и ти това! Не ти трябва дори и ръка, с която да работиш, защото, Боже мой, ти си толкова естествена.

Отидоха в „При Боб“ за сладолед. Разговорът се прехвърли върху семействата. Нейното не можеше да бъде по-различно от неговото — фамилията й можеше да бъде проследена чак до първите заселници в Ню Ингланд. Беше пълна с учени и банкери от „Уолстрийт“.

— Много време отделяха, за да организират благотворителни балове. Това даваше възможност на майка ми да харчи много пари за дрехи и да не се чувства гузна.

— Това значи са легендарните „стари пари“.

— Донякъде „стари“, но не толкова легендарни. Дядо ми е направил удар по време на депресията. Вложения и телефонни обаждания. Обаждал се е и влагал. А твоето семейство?

— Всъщност… нямам семейство. Искам да кажа, не в истинския смисъл на думата.

Ани се намръщи.

— Всеки има семейство.

— Имам някакви лели и братовчеди, но не се срещам с тях. Нямам братя и сестри. Майка ми умря, с баща ми не поддържаме връзка.

— Това е тъжно.

— Не толкова. Не и ако познаваш Стареца.

Вървяха пеша до къщата й. Бе станало по-хладно и на хоризонта се задаваше гръмотевична буря. Сега тя се държеше по-отпуснато, от време на време се подпираше на него и докосваше ръката му, за да подчертае нещо.

Сам се учудваше на сдържаността си. Нито дума за Копървик, освен веднъж, и то на шега. Когато стигнаха до вратата й, тя замънка някаква покана към него да влезе: „Мога да направя кафе“, но той отказа. Ако влезеше, едва ли щеше да удържи ръцете си далеч от нея. А това или би било прекрасно, или би означавало неприятност.