Конниците на Апокалипсиса

Така че постояха на прага за няколко неловки мига. Накрая той каза:

— Беше чудесно. Ще ти се обадя. — Вдигна ръка за поздрав, обърна се и тръгна по стълбите към сааба си.

Докато пътуваше към къщи, слушаше джаз по радиото и мислеше за вечерта с Ани Адеър. Знаеше, че неговата сдържаност ще се изплати, но не знаеше какво ще бъде заплащането. Самият той Ани ли искаше, или Копървик? Не беше сигурен. Тя го привличаше, но от друга страна — много жени го привличаха. И все пак — все пак не беше просто привлечен. Харесваше я. Беше толкова сладка, и умна, и забавна…

Искаше и двете неща: Ани и Копървик. Копървик и Ани.

Без значение в какъв ред.

През следващата седмица Франк получи официални отговори от няколко учреждения, потвърждаващи, че са получили запитванията му, позоваващи се на Закона за свободата на информацията. Малко по-късно получи и още един отговор, които бе по-тежък.

Пакетът, който дойде от Националната научна фондация, бе дебел почти два сантиметра и още преди да го отвори, той знаеше, че материалът в него ще бъде истинско разочарование. В противен случай нямаше да го обработят и да му го изпратят толкова бързо.

Все пак се налагаше да го прочете, защото както се казва в един блус: „Човек никога не знае, нали?“

Седна на кухненската маса, отвори плика и откри в него шестдесет страници документи. Първият бе придружително писмо, в което се казваше, че приложеното се смята за пълен отговор на запитването му и не следва да очаква продължение. Към това бяха приложени две страници, в които се обясняваха различните изключения, които допуска Законът за свобода на информацията.

Останалите петдесет и седем страници съдържаха главно оригиналното предложение за отпускане на субсидия, което Киклайтър и Адеър бяха отправили към ННФ — преди около две години. Франк прегледа предложението от първата му страница до приложенията, но не откри нищо, което вече да не бе виждал.

Останаха три листа.

Първият бе писмо за отказ, написано на бланка на ННФ. Адресирано до доктор Киклайтър, то бе с дата 11 януари 1997 г. и започваше по следния начин:

Съжаляваме, че Фондацията не е в състояние да удовлетвори Вашата молба за субсидия (Вх.№ 96– 14739).

Ако приоритетите за изследвания се променят или се освободят допълнителни средства…

И тук нищо ново.

Следващият лист бе също писмо, но по-скорошно. С дата 17 февруари 1998 г. то бе адресирано до директора на ННФ и подписано: „С най-добри чувства“. Но това бе всичко. Нищо друго не можеше да се разчете, защото всеки ред от текста, както и главата на бланката, бяха заличени с дебел черен флумастер. В полето редакторът бе написал В(1).

Бинго!

Дори и без да гледа обяснителните бележки, Франк знаеше, че изключението В(1) се отнася до въпроси, свързани с националната сигурност. Това потвърждаваше предположението му, свързано с присъствието на Нийл Глисън в Хамерфест — че в експедицията до Копървик има нещо повече от „чиста наука“.

Това на свой ред обясняваше внезапната недостъпност на Киклайтър, както и нежеланието на Ани да обсъжда Копървик и това, което се е случило там. Ако това бе въпрос, свързан с националната сигурност, вероятно ги бяха накарали да положат клетва за запазване на тайната.

Но защо? Предложението за отпускане на субсидия беше пред него, в пълен текст, без нито една дума да бъде съкратена. В него се описваха всички аспекти и цели на експедицията. Това бе всичко, заради което бе формирана тази експедиция. Тогава какъв бе смисълът на клетвата за запазване на тайна — освен ако нямаше нещо друго, което да не е включено в предложението?

Франк се вгледа в почерненото писмо. Можеше да е изпратено отвсякъде: ФБР, ЦРУ, Пентагона — нямаше как да разбере.

Раздразнено извади последния лист от пакета — също бе писмо от 23 февруари 1998 г. и също бе адресирано до директора на ННФ.

В три кратки изречения авторът му благодареше на директора за помощта и съобщаваше, че фондацията е „радостна да съобщи, че е решила до подкрепи експедицията на Киклайтър-Адеър до Копървик“. Писмото бе подписано.

Искрено ваш,

А. Лойд Колп

изп. дир.

Франк се вгледа в главата на бланката:

ПОПЕЧИТЕЛСКИ ФОНД „КОМПАС“

Офисите му бяха на „Маклейн“, което бе на около три светофара от ЦРУ. Което, разбира се, още не означаваше нищо. Или поне не бе задължително да означава нещо.

Кой обаче беше А. Лойд Колп? Какъв беше бил преди да стане управител на фонда „Компас“?

Облегна се на стола си и разположи на масата пред себе си всички писма, подредени по хронологичен ред. Първо, отказът на ННФ на предложението на Киклайтър. След това минава година и половина и внезапно някой от разузнавателната общност се включва. Как — не знаем. С каква цел — също не знаем. Но се включва. Седмица по-късно в ННФ пристига писмо, с което се благодари на директора й за помощта му (каква помощ?) и се обявява решението фондът да подкрепи експедицията.

Второто писмо свързано ли бе с третото? „Човек никога не знае…“

„Ето така се полудява — помисли си Франк. — Все едно да се опитваш да наредиш пъзел, като ти липсват половината части.“

Погледна към тавана. Вентилаторът бавно се въртеше. След това погледът му падна върху календара до телефона. Дните, в които бе ходил да бяга, бяха отбелязани с кръгчета. Може би трябваше да отиде да потича, но…

Нямаше настроение за това. Небето бе помрачняло и си личеше, че скоро ще завали. Въпросът беше само кога. Той седна на бюрото си и включи компютъра.

Все още имаше достъп до Нексис, благодарение на „Поуст“ (или по-точно благодарение на способността си да хакне паролата от компютъра в офиса си). Радваше се на това, защото тези услуги бяха изключително скъпи, а Интернет не беше достатъчно добър заместител. Ако трябваше да използва Интернет, за да намери нещо за фонда „Компас“, вероятно щеше да му се наложи да прерови океан от информация преди изобщо да може да се ориентира.

С Нексис влизаш веднага в центъра — и само в центъра — на нещата.

Базата данни беше огромна. В нея бяха вкарани почти всички вестници и други периодични издания в света от „Таймс“ до „Джърнъл оф роботикс“ през последните двайсет или трийсет години. Всичко, което трябваше да направи, беше да избере тази част от базата данни, която му е нужна („Новини“) и да напише ключовете фрази за търсене: Фонд „Компас“ и фондация.

Тридесет секунди по-късно пред него имаше списък на всяка статия, в която се съдържаха тези фрази.

Имаше единадесет позовавания — започваха от 1981 година. Няколко от тях бяха повторения или препечатки от информационни агенции. Важната информация обаче се свеждаше до факта, че фондът „Компас“ е основан от дарението на Дж. Кендрик Мелоуз — „консервативен филантроп“.

Франк се усмихна на това определение. Мелоуз несъмнено беше това, но той също (и по-специално)