— Да, сър.
— Работя върху една статия за „Поуст“ — излъга той — и Мерсия, искам да кажа капитан Девлин, каза, че можете да ми помогнете.
— Стига да мога…
— Става дума за начина, по който митниците работят с военните.
— Интересувате се от военновъздушната база Андрюс? — Гласът на Гарсия бе неуверен.
— Всъщност — не. Искам да кажа, че ми е близо и ми е доста по-лесно да работя с вас, отколкото с някой в Аляска.
— И какво искате да направя?
— Да погледнете някои пътни листове.
— Кои пътни листове?
— О, не знам и всъщност няма значение. Миналият месец ще ми свърши работа. Стига да е типичен. Беше ли миналият месец типичен?
— Искате да кажете за презокеански полети?
— Да.
— Не знам. Предполагам. Сигурно.
— Е, тогава март ще ми свърши работа.
— Но… какво точно търсите?
На Франк му се стори, че гласът на сержант Гарсия има само два тона — изненада и уклончивост.
— Искам да видя равнището на трафика и може би да получа някаква представа
— За това ли е статията? — Гласът на сержанта звучеше повече от скептично.
— Да, това е.
— Звучи малко скучно.
„Чудесно — помисли си Франк, — говоря по телефона с критик на журналистиката.“
— Ще използвам много цитати.
— Ами…
— Това, което искам да зная, е дали всеки военен самолет има пътен лист за товара си?
— Абсолютно.
— И те са на разположение в митницата?
— Разбира се.
— А обществеността? Например, ако поискам да погледна пътните листове за март, мога ли да го направя?
— Предполагам.
— Интересно.
— Освен ако не е секретен полет. Имаме и такива.
— Но ги отделяте от другите, нали?
— Разбира се.
— Е, тогава ще можем да уредим нещо. Трябва ми да погледна един-единствен месец. Март ще свърши работа.
Отне му три дни, но накрая сержант Гарсия не можа да намери причини да му откаже и уреди каквото трябва. Франк беше сигурен, че междувременно службата за връзки с обществеността е прегледала месечните пътни листове, за да е сигурна, че нещо няма да ги притесни. Конгресмен, връщащ се от Перу с произведения на изкуството от предколумбовата епоха, генерал с вкус към порнографията от Дания, полет на ЦРУ, който изобщо не минава през митниците. Докато караше към Андрюс по Алентаун Роуд, Франк обмисляше двете възможности. Ако пътният лист бе там, щеше да успее да види кой е прекарал труповете през митницата и къде са отишли. Щеше да научи също и кои са пасажерите номер 4 и номер 5. Ако пък пътния лист го нямаше… е, това също щеше да му подскаже нещо. Щеше да означава, че полетът е отделен от другите, защото е секретен или по някакъв друг начин деликатен.
На главния портал на Андрюс униформен пазач му подаде пропуск, билет за паркиране и карта, след това му посочи административната сграда.
Сержант Реймънд Гарсия се оказа нисък човек с толкова отработена мимика, че Дейли бе почти сигурен, че я е упражнявал пред огледалото. Като видя Франк, сложи ръце зад гърба си, сви устни и се люшна на добре лъснатите си обувки.
— Надявам се разбирате, че армията си дава сметка за възможността за злоупотреба със системата на военния транспорт. Мога да ви уверя обаче, че случаите на подобни злоупотреби са минимални. С митническите служби си сътрудничим в пълна степен.
Вирнатата брадичка и многозначителният поглед бяха така добре отрепетирани, че при други обстоятелства Франк щеше да си помисли за статия, която да докаже обратното. В този момент обаче просто искаше да успокои Гарсия.
— Не търся някакви мръсни истории, сержант. Това е един много общ материал — не толкова за армията, колкото за митниците и за обема на задачите им.
Накрая бе съпроводен до малка стая с флуоресцентно осветление, където имаше маса и стол. На масата имаше купчина пътни листове и каничка кафе.
— Кафе? — попита Гарсия.
Франк даде с ръка знак за съгласие и малко след това сержантът се върна с пластмасова чашка.
— Желая ви успех — каза, като му подаде чашката. След това се обърна, излезе и затвори вратата.
Франк прекара следващите пет минути, преструвайки се, че разглежда пътните листове. Знаеше обаче какво точно търси. Документацията бе подредена по хронологичен ред и му отне по-малко от минута, за да открие нужното.
Полет 1251, излетял от Тузла за Тромсьо на 28 март.
На следващия ден от Тромсьо за Андрюс. Бележка показваше, че полетът е кацнал в 13.13.
Франк погледна списъка на пътниците. Имаше пет имена в азбучен ред:
1. Адеър, Анн
2. Глисън, Нийл
3. Каралекис, д-р Джордж
4. Киклайтър, д-р Бентън
5. Фич, Тейлър
Записа си имената, които не знаеше. Каралекис вероятно бе доктор от НЗИ. Фич можеше да е всякакъв — ФБР, ЦРУ…
Обърна втората страница на пътния лист, където се записва товарът, и за момент помисли, че има грешка.
Товарният отсек бил празен, с изключение на някакво компютърно оборудване и личните вещи на екипажа и пътниците.
Франк отпи голяма глътка кафе и пак погледна. Не се споменаваше нищо за контейнери с трупове и за останки на миньори. Бе написано просто: стр. 2 от 2.
Провери и другите пътни листове, за да види дали е имало друг полет от Тромсьо — този ден, следващия или по-следващия. Обаче нямаше нищо. Никъде не бе имало контейнери с трупове.
Харесваше му как саабът се движи по пътя (когато не бе в гаража за ремонт). На завоите беше стабилен и ако нямаше 8 точки в шофьорската книжка, щеше да го надуе по пътя към Вашингтон.
Не го направи, а задържа скоростта на 100 километра, което не бе толкова лошо, защото се чувстваше замаян. Нямаше трупове. Какво означаваше пък това?
Всъщност можеше да означава почти всичко. Може би контейнерите бяха натоварени на друг полет. Може да са били забавени от норвежките митници и да не са заминали за Щатите до април. Можеше пък
