труповете да се бяха разложили от някакво голямо, нечувано разтопяване. Можеше да се намират в лагера на ескимосите в Еджеоя.
Или пък мечки. Ани му бе говорила за мечките, за това как в миньорските селища използвали динамит, за да изравят дупки за погребения — да са толкова дълбоки, че мечките да не могат да стигнат до труповете. Можеше да не са ги направили достатъчно дълбоки. Освен това в Арктика има своеобразно движение на заледената почва, при което някои предмети си пробиват път към повърхността. Спомни си, че Ани му бе разказвала за тази особеност, както и че, ако тези предмети са трупове, ги наричат „изплували“.
Отмина стадион „Кенеди“ и продължи към Капитолия.
Едно от нещата, които Ани му бе казала, че ще проверят на място, бяха циклите на размразяване в областта на постоянно замръзналата земя. Ако труповете са били размразени, когато и да било през последните 80 години, вирусът нямаше да може да бъде възстановен и нямаше да има смисъл от прекарването на труповете в САЩ. Но ако това се бе случило, защо Ани не го каза? Защо беше цялата тази секретност?
Имаше и още една възможност. Вместо да пренесат труповете, Ани и Киклайтър може да бяха решили просто да вземат проби от тях. Тя дори му бе разказала как точно става това — като се използва специален трион, за да могат да се вземат цилиндрични проби от белите дробове и други важни органи.
Проблемът с този вид обяснение бе, че никъде в пътния лист не се споменаваха „тъкани“, медицински инструменти или подобни неща. Проблемът с всички други видове обяснения бе, че те не даваха отговор на присъствието на Нийл Глисън и на участието на фонда „Компас“, както и на начина, по които го бяха изолирали в Хамерфест и след това.
Тази вечер игра футбол на закрито в спортния комплекс в Спрингфийлдс. Всичките му познати бяха там, както винаги, и всички носеха различни тениски. Противникът им бе отбор от испаноговорящи, повечето от тях служители в Световната банка, и всички носеха еднакви екипи — почти униформени — с чорапи до колената! — докато отборът на Франк бе с тениски, които бяха с цвят… нещо тъмно. Повечето от тях.
— Защо казваш, че това не е синьо! В него има нещо синьо.
— Айде, рефере! Сив е. Накарай го да си го смени!
— Не е сив, копеле! Къде виждаш сиво, по-дяволите?!
Мачът завърши наравно и двата отбора се качиха на горния етаж да пият бира и да крещят за другите отбори, които вече играеха отдолу. Както винаги, това беше приятно занимание, защото беше единственото време, когато Франк не трябваше да мисли или поне да мисли за нещо важно. Нямаше „Вашингтон Поуст“, нямаше мисли за баща му, не съществуваха Флечър Харисън Коу, Нийл Глисън и контейнерите с трупове. Само десетина момчета, които правеха нещо, което им харесва. И точно това беше важното.
Тръгна си към десет часа и отиде до паркинга. Чувстваше се добре, което го изненада, защото след като излезе от сградата, си спомни, че е в задънена улица. Нямаше никаква представа какво да прави по- нататък. За Копървик. За Ани. За всички тези неща. Изведнъж това му се стори страшно важно.
Беше обаче прекрасна нощ и той постоя няколко секунди до сааба, за да й се наслади. Някакъв самолет пълзеше около Орион. Франк го гледа известно време и реши, че не може да е самолет. Трябваше да е комета или…
„Паноптикон сателайт корпорейшън“ се намираше в Херндън, само на два-три километра от летище „Дълес“. Тя бе акционерно дружество, което произвеждаше средства за наблюдение — сателитни съоръжения с разделителна способност до 1 метър. Клиентелата му бе смесица от страни от Третия свят, които не можеха да си позволят собствени сателити, компании, разработващи природни ресурси, дружества за опазване на околната среда, селскостопански производители, риболовни компании и медии. Освен всичко друго даваше и много добри метеорологични прогнози.
При тях не беше евтино. Франк се почувства малко виновен, че ще използва пари на фондацията за материал, с който му бе казано да не се занимава. Не беше обаче готов да плаща от джоба си, а работата трябваше да се свърши.
Каза на служителката какво му трябва, даде й координатите на Копървик и датата, на която според него „Рекс Мунди“ бе пристигнал в Еджеоя. Тя въведе информацията в компютъра си, изчака малко и му съобщи:
— Няма проблеми. Ние снимаме архипелага Свалбард два пъти дневно и в момента имаме архив за последните три години.
Двадесет минути по-късно тя се върна с фотография 36 на 48, черно-бяла и все още малко влажна. На горния й ръб бе отпечатана лента с информация за датата, точния час и координатите на заснетото място. Постави я на масата и затисна четирите й ъгъла.
Спогледаха се.
След няколко секунди тя се засмя и каза:
— Вижте! — И посочи едно неясно петно в дясната част на снимката.
— Какво е това?
Тя посочи с дългия и добре поддържан нокът на показалеца си едно овално петно, което на него му приличаше по-скоро на дефект в хартията, и каза:
— Бяла мечка.
Даде му лупа и му каза да погледне. Беше права. Беше мечка. Той обаче се интересуваше повече от самия Копървик — купчината сгради, църквата и хеликоптера. През лупата можеше да види, че хеликоптерът стои в мъгла от сняг, вдигната от роторите. Снимката, изглежда, бе направена точно преди да излети.
Той погледна селището и успя да открие между другите сгради сянката на малка черквичка, с леко наклонена, но все пак характерна камбанария. Близо до нея имаше няколко черни точки. Ани, предположи той, Киклайтър и момчетата от НОАА.
Бяха се събрали в малка групичка близо до едно по-тъмно място, където снежната покривка бе нарушена. Когато очите му се приспособиха към този изглед от птичи поглед, Франк си даде сметка, че това е гробището. Можеше да различи дори и под снега каменната стена, която го заобикаляше, както и квадратната му форма. С помощта на лупата успя да разгледа подредените петънца, които бе трябвало да са надгробни плочи, и близо до тях едно тъмно място, което изглеждаше като петно върху снимката. Там имаше сандъци, или дървени трупи, или…
Ковчези. Купчина ковчези.
Намръщи се. Беше точно това, което очакваше да види, и все пак… В тази картинка имаше нещо, което го човъркаше. Той потропа с пръсти по масата и продължи още няколко минути да гледа сателитната снимка, премествайки лупата на едно или друго място, за да види нещата по-подробно, но не успя да получи повече информация. Погледна лентата в горния й край, отбелязващ датата, и отново поклати глава. Бе избрал деня като върна назад дните от пристигането на „Рекс“ в Хамерфест.
Пътуването траеше три дни, така че… Изглежда, експедицията бе изпреварила графика си. Очевидно ексхумацията не бе продължила толкова дълго, колкото бяха очаквали. Очевидно това бе техният последен ден на Еджеоя. Би трябвало да е, за да стигнат в Хамерфест, когато ги видя. И още нещо — на обекта нямаше работни палатки, така че те трябваше да са върнати на „Рекс“ преди снимката да бъде направена. Както и другото оборудване, понеже и от него нямаше следа.
Огледа пак хеликоптера и се опита да намери контейнерите за пренасяне на труповете, но целият район около машината бе замъглен от снежинки. Освен това екипажът нямаше най-напред да си прибере оборудването, а след това да се връща за контейнерите с трупове. Те щяха да бъдат първите неща, които трябваше да бъдат занесени във фризера на кораба.
Вдигна тежестите от ъглите на снимката и изчака, докато тя се свие в цилиндър. Служителката я нави още по-стегнато и я пъхна в една картонена торба с емблемата на „Паноптикон“. Затвори тръбата с пластмасова запушалка и написа сметка за 289,46 долара.
По средата на пътя изведнъж му просветна и малко преди да стигне до Чейн Бридж Роуд, си каза: „Чакай!“ и натисна спирачките. Колата зад него изскърца, но Франк вече правеше обратен завои към Херндън.
