заинтересуваха Франк, не бяха толкова изящни и бяха подложени на по-голям риск. Това бяха хората от „предната линия“ — шефът на пожарната от Арлингтън, една медицинска сестра от Феърфакс, загрижен мъж от Нюйоркската служба за спешна помощ.
Те бяха хората, които щяха да са на сцената на действието, и не бяха въодушевени от това. Те бяха хората, които щяха да отговорят първи на нападение с химическо оръжие и вероятно да станат и първите му жертви. И какво ли биха могли да направят? Има определен брой линейки за спешна помощ, определен брой стаи в болниците, определени места в моргата. След като една линейка бъде използвана, тя трябва да бъде обеззаразена — което означава, че се изважда от употреба. Същото се отнася и за болничните стаи, както и за хората, които ги обслужват — колко ефикасни ще бъдат те, ако носят костюми за биологична защита? Истината беше, че една мощна газова атака би парализирала цялата система на здравеопазване в Ню Йорк в рамките само на един час.
Биологична атака би означавала нещо още по-лошо, защото масовото унищожение нямаше да стане очевидно в рамките на няколко дни. То щеше да се появи постепенно, а след това като наводнение — в една болнична стая след друга, докато не стане твърде късно да се направи каквото и да било, освен да се погребват мъртвите или да се изгорят. След това, в зависимост от използвания патоген, болничните служители също щяха да започнат да умират.
Това бе останало в съзнанието му от конференцията.
— Франк? — Диър се беше облегнал на рамката на вратата, облечен в нещо, което изглеждаше като Армани. — Така и си мислех, че си ти! Хайде ела!
Тръгнаха по покрития с мокет коридор, разменяйки общи приказки за „Вашингтон Поуст“ и малкия ресторант в Истърн Маркет, където могат да се намерят най-добрите раци в града.
Когато влязоха в офиса му, Диър посочи едно кожено кресло и седна зад широкото си махагоново бюро. Зад гърба му през огромен прозорец се разкриваше великолепен изглед към столицата.
Общите приказки продължиха още минута-две и се отнасяха до постовете, които двамата заемаха в момента, и местата, където са ходили по служба през последните две години. Накрая Диър попита:
— За какво всъщност става дума?
Франк повдигна рамене.
— Работя върху материал, който е малко необичаен. Мисля, че би могъл да помогнеш.
Отне му около десет минути, за да разкаже всичко, като се постара то да прозвучи почти забавно, като започна с полета до Мурманск и престоя си в Архангелск. Диър се разсмя на описанието на хотела, но с напредването на разказа започна да се мръщи.
— Сигурен ли си, че ФБР знае за това?
Франк кимна утвърдително.
— Да, знаят. Също и Пентагонът.
— Тогава кой е взел труповете? — изръмжа консултантът.
— Нямам представа. Известно време си мислех…
— Иракчаните.
Франк се изненада.
— Откъде знаеш?
— Така си мислят всички. Независимо за какво става дума, винаги си мислят, че са го направили иракчаните.
— Но ти не мислиш така.
— Не. Защо биха искали подобно нещо?
— Не знам. Защото е толкова смъртоносно, че…
Диър не изглеждаше убеден.
— Смъртоносността е относителна. С патоген от типа на грипа ще е необходима много предварителна работа дори само да се въведе на въоръжение. Има много проблеми…
— Какво искаш да кажеш с това „да се въведе на въоръжение“?
— Различните микроорганизми имат различни характеристики. Някои са практически неразрушими, други умират почти веднага. Ако искаш да направиш от патогена оръжие, трябва да култивираш особено злокачествен щам. Да засилиш това, което наричаме „фактори на повишена смъртност“. Да измислиш оптималния метод на разпръскване. Това е, което наричаме „въвеждане на въоръжение“. При това има десетки микроби и токсини, които вече са изследвани, и не е трудно да се получи достъп до тях. Не ти трябва да ходиш до Арктика.
— Какви микроби и токсини?
— Антракс. Ботулин.
— И можеш да си ги купиш?
Диър сви рамене.
— Ако работиш в университетска или промишлена лаборатория, или дори ако имаш някоя фалшива бланка, която твърди, че си учен — да, можеш да получиш каквото си поискаш по пощата. Ку-треска, туларемия, чума — ще ти го изпратят по Федерал Експрес. Просто искам да кажа, че ако търсиш биологично оръжие, защо ти трябва да изобретяваш колелото? Достъпната литература е пълна с информация, включително за начините на доставка.
— Като например? — Франк бързо записваше в бележника си.
— Аерозоли. Кърлежи. Прилепи. Бомби…
— Прилепи?
— Разбира се, че прилепи! Също както и гълъби, и делфини.
— А как ги…
— Слагаш им ленти.
— С какво?
— Малки порцеланови бомби.
— Нещо ме будалкаш.
Диър го погледна право в очите.
— Изглеждам ли ти като човек, който се будалка?
Франк се размърда на стола си.
— Но… какво каза за грипа?
— От него не става оръжие.
— Защо не?
— По една причина — ако водиш война, се сблъскваш с военни поделения по време на битка. За това ти трябва нещо с незабавен ефект — нещо, което би повалило хората. Като газ.
— А ако искаш да нападнеш цивилното население?
— Искаш да кажеш като Саддам и кюрдите.
— Да — отвърна Франк. — Нещо подобно. Или сценарий с терористи.
Диър се завъртя на стола си и се вгледа към Вашингтон.
— Все пак би имал нужда от нещо, което можеш да контролираш — да го демонстрираш, без да превземаш цялата планета.
— Като например?
— Белодробен антракс. С него можеш да поставиш доста силни искания.
— Защо, какво му е специалното?
— Това е ужасяваща бактерия — в буквалния смисъл на думата. В състояние е да побърка хората. В същото време е патоген, с който можеш да работиш. Можеш да покажеш на хората какво би могъл да направиш и какво би могъл да спреш да правиш, което е също толкова важно.
— Значи правиш демонстрация, като превземаш един град…
— Или село, или дори една сграда. Не е необходимо много, за да се привлече вниманието на хората. При белодробния антракс дори не
— Защо?
— Защото инфекциозният фактор е крехък почти колкото речен камък. Можеш да го свариш и няма да има никакъв ефект.
