Франк кимна.
— Добре, а при грипа?
— Не можеш да
— Какво имаш предвид под „да си поиграеш“?
— Генно инженерство. Теоретично можеш да го комбинираш с нещо друго — друг патоген, който е по- смъртоносен.
— Като например?
— Например отрова на кобра.
— Какво?!
— Точно така. В такъв случай няма да хванеш грип, а змия ще те клъвне в дробовете.
— Господи! — възкликна Франк.
Диър кимна.
— Това е смразяваш дъха бизнес. Но не мисля, че твоите хора правят това. Имам предвид хората, които се взели труповете на север.
— Защо?
— Защото ако са искали да направят нещо подобно — да свържат един патоген с друг, — не им трябва особено опасен щам на грипа или такъв, който е толкова трудно да се получи. Биха могли да използват всичко, което се върти наоколо. Могат да използват и обикновената хрема. Работата не е там. Работата е, че всеки е изложен на грипа. Затова не можеш да го контролираш. Ако го използваш като оръжие, можеш да убиеш милиони хора, дори десетки милиони.
— Нали точно това казвам — потвърди Франк. — Точно това ме притеснява.
— Но защо някой ще иска да го направи?
Франк се замисли.
— Нямам представа.
Диър подпря брадичка на скръстените си пръсти.
— Предполагам, че който е взел труповете, ги е искал за научни изследвания. Вероятно е фармацевтична компания, при това някоя от по-малките. Начинаеща, с повече хъс, отколкото мозък.
— Така ли мислиш?
— Да.
— А Глисън?
— Не знам — ФБР си пъха носа навсякъде. На подобно нещо англичаните казват „газумп“ и с тази дума имат предвид изкуствено повишаване на цената, за да се попречи на някого да направи нещо. В нашия случай на експедицията е било попречено и ФБР моментално се е появило, за да види какво става.
Франк се замисли, после каза:
— Сигурно си прав.
Диър кимна, след това се завъртя в стола си.
— От друга страна — продължи замислено, — ако някой търси отмъщение… Ако те мразят света…
Франк се намръщи и се наведе напред.
— Кои са „те“?
— Откъде да знам? Какво би казал… например за сиуксите?
— Сиуксите? — повтори Франк, без да е сигурен дали не го поднасят.
— Не знаем много за ледоразбивачите — продължи Диър съвсем сериозно, — но на някои от нас наистина ни е писнало.
Всичка което можеше да направи Франк, бе да се оцъкли.
— Ти си идиот бе! — ухили се Бягащия елен.
15.
Александрия, Вирджиния
Чакаха в тайната квартира шест дни. На Томи му липсваше Сузана. Беше свикнал да прави секс с нея и липсата й го правеше нервен. Въпреки йогата, упражненията за освобождаване на съзнанието и отпускане, набити им по време на обучението, той просто не можеше да си отпусне нервите. Най-лошото беше, че нямаше за какво да е нервен. Това бе само проба. Само пътуване с яхта.
Може би му действаше това, че бяха в режим на включване и изключване. Когато бяха включени, като сега, започваше да се напряга. Безсмислени притеснения, знаеше го, но не можеше да ги удържи да не пълзят из главата му. А ако двигателят не запалеше? А ако имаше неприятности на пристанището? А ако се появеше бреговата охрана? Той отговаряше за яхтата. Нямаше значение дали е проба, или не, той не искаше всичко да се провали по негова вина. Така че се натягаше, а после, когато се вземаше решение да се отмени акцията — което досега бе станало вече три пъти, — отново му ставаше скучно. Писнало му беше от Метеорологичния канал, който Белинда и Вон гледаха непрекъснато. Ако видеше още една пулсираща маса зелено да пълзи към средата на Атлантическия океан, щеше да се издрайфа.
Сухите тренировки минаха без проблеми. Въпреки тайните му притеснения, че дюзата може да залепне, нямаше проблеми с нея при уреда за разпръскване на аерозоли, който бе направил в работилницата си. Практически това беше мощна помпа, включена към обикновено устройство за пръскане с пестициди. Приличаше на водно оръдие. По време на опитите, които правеха в тренировъчната база в Плесид, ръчно произведената машинка на Томи показа по-добри данни от професионалното устройство, поръчано от Соланж — нещо, конструирано от някакъв инженер по аерозолите, без значение какво точно трябваше да означава това. Направо го съсипа. Все още чуваше как Сузана гордо казва: „Томи може да направи всичко“. Соланж го възнагради с широка усмивка и върховната похвала: „Добра работа“.
Сухите тренировки минаха без проблеми, но след тях стана така, че не можеха да излязат от пристанището, без вятърът да промени посоката си или на прозорците да се появят капчици дъжд. Това означаваше връщане към телевизията и Метеорологичния канал. Така му бе писнало, че му се плачеше.
— Няма ли да спреш? — попита Белинда раздразнено.
— Какво?
— Да тропаш с крак.
— Защо да не мога да си тропам с крак? Мога да тропам и с двата крака. — Той се изправи, затропа ритмично, после приключи с ироничен поклон. — Това ми е в кръвта.
Белинда се усмихна. Имаше майчинско отношение към него. Наричаше го Томи-О и не можеше да му се ядоса истински.
— Просто спри — каза Вон с равния си тембър от Ню Ингланд. Не че нещо наистина го притесняваше. Нищо не можеше да притесни Вон. По-скоро той се преструваше на притеснен, за да подкрепи Белинда. — Трябва да се съсредоточим.
— Извинявам се.
При тях всичко беше наред — не им беше скучно. Те работеха. Белинда беше заместник-шеф на екипа за специални задачи и имаше твърде много работа. Само връзките с щаба бяха достатъчно главоболие. Всяко съобщение, което изпращаше, трябваше да бъде шифровано три пъти — шифър върху шифър, върху шифър — като се използваха три различни алгоритъма, всеки от които стигаше до 128 бита.
Томи не знаеше какво означава алгоритъм, нито пък защо номерът на битовете е важен. Знаеше само, че 128 е много.
Във всеки случай Белинда беше побъркана на тема контрол. Това означаваше, че тя трябва да знае всичко, да следи през цялото време всичко. С изключение на времето, когато спеше или тренираше, тя или говореше по клетъчния си телефон, или чукаше по клавишите на лаптопа си.
Вон беше почти толкова ангажиран, колкото нея. Седеше по цял ден на леглото си и пишеше нещо на
