Конниците на Апокалипсиса

— Изпратиха ми по факса списък.

— И ще им се обадиш? Абсолютно на всички?

— Да — каза Франк. — Ще ги питам дали миналата есен някакви трупове са минали през тях.

— Господи! Не бих могла да направя това. Мразя да се обаждам на хора, които не познавам.

Франк вдигна рамене.

— Това е нещо, което репортерите правят непрекъснато.

— Знам, но… като говорим за упоритост…

Той се засмя.

— Да, аз съм си направо булдог.

На секретаря му имаше две съобщения и те сякаш бяха дошли от двата края на реалния свят.

Първият глас бе на Флечър Харисън Коу. С неговото произношение от Лонг Айлънд той успя да превключи от името на Франк към тихо санкциониране:

Франк, обажда се Флечър Коу. Причината да ти се обадя е, че все още очакваме материала за Sin Nombre, който беше обещал. Беше го обещал за този брой или аз поне така си мислех. Разбирам, че си зает, но… по-скоро ме е грижа за това, отколкото да започна да пресмятам разходите и… нали разбираш, без някакъв продукт това поставя всички ни в малко неудобно положение. Нещо като „къде ни е манджата?“ Ще ни дадеш нещичко, нали?

Господи, сега трябваше да се хване с този материал за Ню Мексико. Не можеше просто да се обади на Дженифър или на Коу с купчина извинения. Просто трябваше да го направи. И щеше да го направи. Ако работеше до късно и станеше утре в зори, може и да успееше да го свърши до следобеда.

Изтри това съобщение и пусна следващото. Чичо Сид живееше на по-различна планета от тази на Флечър Харисън Коу, затова и правилата му за разговор бяха различни. Първо, не се представи. А и не беше необходимо. Имаше нещо в това да говориш на телефонен секретар, което караше Сид да изпрати съобщението си на един дъх.

Франки? Ти ли си? Къде си? Слушай сега! Знам всичко за тази лайняна история с баща ти, ти имаш основание, разбирам, но мисля, че трябва да знаеш — той е корав стар кон, а това му е втори инфаркт и не изглежда добре. Най-много е пострадал сърдечният мускул и не знам дали ще се оправи. Ако разбере, че съм ти се обадил, ще ми вдигне щур скандал, но си мислех, че трябва да си тук заради него, е, нали разбираш? Минаха десет години, по дяволите! Искаш да носиш обидата и в следващия век ли? Във всеки случай, закараха го в интензивното в „Сейнт Мери“.

Последва пауза, шумолене на листа и удар на юмрук върху твърда повърхност.

По дяволите, не мога да намеря това проклето нещо! Информацията ш’ти даде номера. В „Сейнт Мери“!

След това телефонът започна да издава кратки сигнали и накрая прекъсна.

„Само това ми трябваше. И то точно сега… — Заля го вълна от раздразнение и за момент той й се поддаде. След това се засрами. — Говоря за егоцентризъм. Но не съм по-добър от Стареца.“

Взе си бира от кухнята, върна се в хола и седна пред компютъра. Отпи от бирата си и изчака Windows да мине през началните си упражнения.

Не мислеше много за семейството си. Фактически изобщо не мислеше за него. Те бяха част от детството му, а то отдавна бе свършило.

Самотна нотка на пиано, последвана от акорд на арфа, му подсказа, че компютърът е готов за работа. Той превключи на текстообработващата програма и извади бележките си за Sin Nombre.

Какво бе казал Сид? „Мислех, че ще искаш да си тук заради него!“ „Да бе — помисли си Франк. — Колкото той беше там заради нас.“

Нас означаваше той и майка му, с моминско име Зигрид Леверкун, навремето „кралица на гимназията“ и приятелка на най-добрия футболист в училището.

Франк се вгледа в бележките си — търсеше цитат от един индианец от Таус Пуебло.

Каква грешка беше този брак! Изкована в пещта на юношеското очарование, връзката им избледня с увяхването на славата на Стареца. След два успешни сезона и два пъти повече операции на коляното Големия Франк се върна в Керуик. Изглеждаше и се чувстваше като „човек, загубил войната“.

Годеницата му дойде с него.

След това се роди Франки и това беше всичко. Бъдещето беше минало или поне така изглеждаше. Мечтите на Стареца се сведоха до суета. „Отказал се е — мислеше Франк. — Просто се е уплашил и се е отказал. Господи, та той е бил само на двадесет години!“

Почти не се прибираше. Когато не беше на работа в електроцентралата, където беше огняр, пиеше с момчетата в бара на Райън или преследваше келнерките из целия град.

Това освен всичко друго означаваше, че Франк бе отгледан от майка си. Живееха в запусната дървена къща в работническото предградие. Пред всяка от къщите на улицата имаше градинка с размерите на стая. Това беше гордостта на Зигрид и като дете Франк обичаше да й помага да я поддържа.

Не че имаше много време за това. Още от малък той започна да работи — ринеше сняг, косеше, изпълняваше поръчки срещу заплащане. Когато порасна, започна да работи през уикендите в „Сейфуей“ — пакетираше продукти и зареждаше рафтовете от 9 до 9. През лятото работеше четирийсет часа седмично в електроцентралата като огняр. Всеки петък носеше заплатата на майка си и дори Стареца призна, че Франки по свой начин си плаща добре.

Наистина го правеше, макар че трябва да се признае, имаше и много добра наследственост. От майка си бе наследил страстта към четенето и почти фотографска памет, които, взети заедно, го правеха изключителен ученик. Лелите му обичаха да казват, че бил „огледално копие“ на Зигрид, но това не беше съвсем вярно. От нея бе взел морскозелените й очи и високите й скули, но всъщност най-много за нея напомняше усмивката му. Тези високи скули преливаха в дяволитите искрици в очите му и привличаха онези, които виждаха в тях една тайнствена конспирация на взаимно привличане.

Останалото беше от баща му — само жили и кокали, с кичур тъмнокафяви коси, спускащи се над челото му. Беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет килограма. Дългуч с дясна ръка, която местните вестници сравняваха с топ.

Като единствен първокурсник във футболния отбор на гимназията „Керуик“, той започна като полузащитник в средата на първата година. Началото бе впечатляващо и мач след мач той ставаше все по-добър. Не мина много време и Стареца с приятелите си започна да се появява на домакинските и гостуващите мачове. Подаваха си бутилките и пееха химна на гимназията. Гордостта на Стареца бе разбираема — неговото хлапе бе хвърлило топката на шейсет метра, с което бе поставило рекорд на колежите в Пенсилвания, освен че бе спечелило мача. Всички знаеха, че бъдещето на Франк е в някакъв скъп колеж — когато внезапно той спря да играе.

Франк се облегна и се загледа в монитора. Вече беше късно през нощта, а не бе написал нито дума. През прозореца влизаха светлини от фарове на коли, отразяваха се по тавана, след това минаваха по отсрещната стена и затихваха върху килима на пода.

„Това, че се отказах от футбола, бе тъпотия.“

Не че много съжаляваше. В края на краищата това съсипа Стареца — което беше целта.

Случи се в края на втората му година, когато майка му хвана някаква настинка, която се превърна в пневмония. Един ден Франк я завари припаднала пред вратата на кухнята. Въпреки че тогава беше само на петнайсет, той я занесе на ръце до колата, намери ключовете и след това успя да премине през оживеното движение до клиниката за спешна помощ. Там сестрата го изпрати обратно вкъщи да донесе медицинската осигуровка.

И така продължи. След като се върна в болницата с медицинската осигуровка, отново бе пратен вкъщи — този път да донесе четка за зъби, нощницата и хавлията на майка си. След като се върна с всичко