Конниците на Апокалипсиса

— Разбирам. — Франк започна да изпитва неприятното чувство, че интервюират него. — Значи… вижте, извинявайте, че ви обезпокоих.

— Не е безпокойство! Ще се радвам да помогна. Ако ми дадете телефона си…

Франк натисна бутона за прекъсване на линията.

— Бихте ли изчакали за секунда? Търси ме още някой. Натисна „задържане на линията“ и преброи до десет.

След това се върна към Бел:

— Вижте, трябва да поема другия разговор. Мога ли да ви се обадя утре?

— Да, разбира се, но… Нали се казвахте Дейли?

Някъде по средата на разговора си със собственика на погребалното бюро Франк беше започнал да се чувства неуютно. Много неуютно. Вината беше негова. Той беше нетърпелив. Винаги беше бил нетърпелив! Когато попаднеше на история, която го заинтересуваше и към нея имаше някакви нишки, обикновено се опитваше да пробие, докато това, което трябваше да направи, бе да изчака и да обмисли всичко. Да изработи план на играта. Да подреди разговорите си по важност. В противен случай става така, че казваш на хората повече, отколкото те ти казват. Понякога пък говориш с хора, с които не трябва — както се бе случило току-що.

Защото, ако се замислиш, ако някой се опита да вкара петима мъртви норвежци в Щатите, преструвайки се, че са загинали в морето при нещастен случай, този някой ще има нужда от погребално бюро, на което може да се довери, след като труповете минат през митницата. Това очевидно е бил господин Бел, чието любопитство бе не по-малко от това на Франк. „Да, разбира се, но… Нали се казвахте Дейли“?

Ядосан сам на себе си, той пусна компютъра и се включи в „Нексис“ — трябваше да го направи преди да се обади в погребалното бюро. Ако петима американци са загинали в морето — това е новинарска история.

Въведе потребителския код и паролата, а после извика: „всички новини“. На екрана се появи нова страница и той попълни темата за търсене:

„Кристален дракон“, удавяне, петима

След десетина секунди се появи нова страница, на която бе отбелязано, че са открити 27 материала, в които се срещат и трите думи. Той прегледа списъка. Първият материал бе информация от бостънския „Глоуб“ с дата 16 септември. Най-новият бе публикуван в „Таймс Юниън“ от Олбъни на 5 март. Франк извика материала със заглавие:

БУРЯ В АТЛАНТИКА УБИВА ПЕТИМА

В този материал капитанът на „Кристален дракон“ заявяваше, че корабът е прекосявал Атлантика от изток на Запад, когато в бурно море един член на екипажа паднал зад борда. Четирима други спуснали лодка да го спасят, но лодката им се преобърнала. Въпреки че носели спасителни жилетки, всички се удавили. Фактът, че са носили жилетки и че на кораба имало хеликоптер, позволил телата им да бъдат извадени.

В последния абзац се казваше, че „Кристален дракон“ е „мисионерски кораб“, собственост на Храма на Светлината, „нова религия със седалище в Лейк Плесид“. Предвождан от личност с магнетично излъчване — Люк Соланж, Храмът имал „центрове за добруване“ в Биг Сюр и Кабо Сан Лукас. Всички загинали принадлежали към тази църква и за тях била отслужена колективна литургия.

Франк бе заинтригуван, но Нексис беше нещо скъпо и всъщност не би трябвало да го ползва. Не и когато си е вкъщи, при това в неплатен отпуск. С опитно око прегледа материалите толкова бързо, колкото можа, и ги записа на харддиска си. След това изключи програмата, а после ги пусна за принтиране.

Докато принтерът си вършеше работата, той се обади в болницата „Сейнт Мери“. Сестрата му каза, че баща му е все още в критично състояние.

— Мога ли да говоря с него? — попита Франк.

— Не! — излая тя. — Не можете да говорите с него. Той е много болен. Упоен е. Интубиран е.

— Разбирам.

— Вие какъв сте му?

— Син. Бихте ли му казали, че съм се обадил?

— Да му кажа, че сте се обадили? Това ли е всичко? — Тонът й подсказваше достатъчно ясно какво си мисли за синовната му привързаност. — Да му кажа само, че синът му се е обадил?

— Да. Кажете му, че съм тръгнал.

18.Медисън, Уисконсин

Ах, Медисън, Медисън през пролетта!

Андрю се повлече пеша нагоре по Баском Хил под брилянтно синьото небе, възбуден от разтопяването след толкова месеци жесток студ. Въпреки че още не беше достатъчно топло за шорти, склоновете на хълма бяха изпълнени с млади жени, легнали по лице и по гръб; белите им крака се открояваха върху свежата зелена трева.

Като много други студенти, Андрю работеше на непълно работно време, което му позволяваше да плаща за обучението и книгите. Студентите правеха всичко възможно да печелят пари. Познаваше момичета — сериозни студентки, — които си докарваха пари като танцуваха в топлес заведения, както и други, които се обличаха като клоуни за рождени дни на малки деца.

Работата на Андрю бе включена в споразумението му за обучение. Като част от финансовите му ангажименти, университетът изискваше от него да работи 15 часа седмично. Когато това бе възможно, училището се опитваше да свърже работата с интересите на студента (при положение, че тези интереси могат да бъдат установени, което не винаги се случваше). Общо взето студентите-библиотекари работеха в книжарници. Тези със специалност „театър“ продаваха билети. Студентите по селско стопанство работеха в легендарната студентска сладкарница за сладолед.

Като студент по машиностроене Андрю получи назначение в топлоцентралата, където трябваше да добавя химикали в помпите, захранващи котлите, и да прави чертежи за подновяването на старите тръби. Като други големи институции, включително болници и военни бази, университетът бе установил, че е много по-икономично да се отоплява с пара, вместо с електричество.

Андрю тръгна надолу по хълма към западния лагер, където се намираше топлоцентралата. Склоновете бяха претъпкани със студенти, които отиваха или се връщаха от занятия, затова не можеше да върви много бързо. Това обаче нямаше значение — имаше достатъчно време.

Все пак беше нервен. Въпреки че беше само проба, ако го хванеха, че слага нещо друго освен амертрол в помпата захранваща котлите, шефът щеше да го разпъне на кръст. А ако много хора се разболееха, наистина се разболееха — биха ли могли до проследят причината за това до него?

Помисли си за това и отново реши, че не могат. Нямаше начин. Това беше хубавото в цялата работа.

Другата причина да е нервен беше, че искаше да свърши работата добре. Соланж разчиташе на него. Това му каза жената от „специални задачи“ и той й вярваше. Беше се появила в апартамента му преди две седмици, без да се обади предварително, и носеше уокмен.

— Има нещо, което трябва да чуете — каза тя и му подаде слушалките.

Гласът на Соланж проникна дълбоко в главата му: „Андрю… Тя се казва Белинда и искам да направиш точно каквото ти нареди.“ Нямаше съмнение, че беше той. Андрю беше слушал гласа му стотици пъти — по радиото, по телевизията и на мотивационните касети. Гласът му не можеше да бъде сгрешен. Беше уникален като ураган. Като чу, че Соланж се обръща към него по име, говорейки му така директно, сякаш са