това, се обади в „Райън“, за да разбере дали баща му е там, като им каза, че е въпрос на живот и смърт. Барманът, както винаги, излъга.
— Съжалявам, Франки. Не съм го виждал от няколко дни. Ще предам обаче да му кажат. Кажи на майка си да се държи.
Прекара цялата нощ на неудобен стол в чакалнята на клиниката. Някъде над главата му лошо настроен телевизор бълваше тъпи вицове и шумна музика. Майка му беше в интензивното отделение и лекарите бяха притеснени. „Тя е много болна, моето момче. Къде е баща ти?“
Франк се надяваше, че тя ще се оправи, защото вече никой не умира от пневмония. Нали така? Не, разбира се. Освен тези, на които им е писано.
Стоя до майка си три дни, държа ръката й, чакаше лелите му да се появят. Когато се появиха, стана още по-лошо. Развикаха се защо баща му го нямало и пищяха за това какво щели да направят, само и само Зигрид да се оправи. Само че… това не стана.
Старецът се появи някъде в ранната сутрин. „Бях по работа“ — промърмори с дъх на мента. Франк скочи срещу него, но чичо Сид го спря.
— Не вдигай ръка срещу баща си!
През следващата есен Франк не отиде с отбора. Местният вестник тогава бе определил отбора на Керуик като „най-добрия в досегашната история на града“. Треньорът му се обаждаше два пъти седмично. Франк учтиво каза, че вече не играе футбол.
— Какво става, момче? Да не си контузен?
— Не, добре съм.
— Тогава… не разбирам.
— Просто не играя. Правя… други неща.
— Какви „други неща“?
— Чета. Работя в „Сейфуей“.
— Шегуваш се, нали?
— Не.
— Явно е, че се нуждаеш от помощ. Потърси я и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Накрая треньорът се отказа. Трябваше да изкара отбор на игрището, а по онова време „Керуик“ вече имаше три победи и нито една загуба. Някак си между другото всички разбраха, че гимназия „Керуик“ не се нуждае чак толкова много от Франк. Бяха страхотен отбор дори и без него.
Въпросът не беше в това. Въпросът беше да съсипе баща си, да го накаже за това, че преди толкова години е започнал собствен живот и е изоставил жена си в чакалнята на техния брак.
Футболът беше най-добрата част от живота на Стареца, източникът на всичките му надежди и очаквания. Като гледаше как играе синът му — той възкръсваше. Когато Франк напусна — това си беше като закопаване.
Никога не говориха на тази тема, въпреки че Франк можеше да види колко много му се искаше на баща му. Истината беше, че след смъртта на майка му те практически не разговаряха — освен някой да каже: „Виждал ли си лопатата за сняг? Трябва ли ти колата? Ще отсъствам два дни.“
Когато завършваше, вече бе решил да напусне Керуик. По ирония на съдбата успя да го направи, като спечели конкурс за деца, чиито родители са членове на профсъюза на огнярите.
Калифорнийският университет в Бъркли бе най-далечното място, до което можа да стигне без големи усилия. Изкара там четири години, за да получи бакалавърска степен по изкуствата, което включваше и различни спецкурсове по творческо писане. По това време се влюби и в биологията и за известно време дори си мислеше да следва медицина. Но тъй като бе израснал в определена среда, близо да границата на бедността, си даде сметка за огромните разходи, ако решеше да следва медицина. През 89-та завърши и се върна на Изток, за да си търси работа.
Намери я в Ню Йорк — като редактор на английски език на „Алианс“ — руско-английски вестник в Брайтън Бийч. Много скоро вече публикуваше статии за „Малката Одеса“ във „Вилидж Войс“ и „Бостън Глоуб“. През 1992-ра спечели национална награда за специализирани статии и журналистически разследвания. Последното се отнасяше за серия материали за нелегална продажба на бензин, организирана от руски емигранти. След това кандидатства за работа във „Вашингтон Поуст“ и успя. Работата му в отдела за столицата с ресори полицията и съдилищата му докара повишение към по-екзотичните проблеми на националната сигурност. И там се справи добре и тъкмо беше започнал да си развива добра мрежа от източници на информация, когато го преместиха в националния отдел, за да отразява президентските избори. Това също бе повишение, но той не му се радваше много, защото не обичаше политическата журналистика. Тя се занимаваше само с постове, слухове и изтичане на информация.
Това, което го доведе във фондация „Джонсън“, бе задаването на ново повишение, този път до Белия дом, където работата му щеше да е да отразява живота на Първото семейство със „специализирани статии“. Отвратен от тази идея, той направи заявка за една от субсидиите на „Джонсън“, като предложи да разследва „опасния свят“ на новопоявилите се вируси.
Това бе приемлив начин да се махне за една година от „Поуст“, без да губи позиции. Междувременно щеше да има време да си помисли кой е той всъщност и какво точно иска да прави, докато пише по тема, която наистина го интересува.
Докато гледаше светлините на автомобилните фарове по тавана, Франк си мислеше какво всъщност представлява сега. Беше ли наистина човек, който, както каза чичо му Сид, иска „да пренесе обидата в следващия век“? Може би. Сигурно. Поне така изглеждаше.
Изведнъж обаче си каза — по дяволите, може би е време. Вдигна телефона, набра Керуик и зачака.
Имаше някакъв звук, а след това се чу женски глас: „Кодът на района, който сте набрали, е променен. Новият номер…“
„Господи — помисли си той, —
17.
На следващата сутрин си направи кафе и прочете „Поуст“ на кухненската маса. Чувстваше се гроги.
Беше работил до три през нощта по статията за Sin Nombre и все още не я беше приключил. Това беше проблем. Днес бе вторият петък от месеца, което беше крайният срок за бюлетина на фондацията. Същевременно, ако не се обадеше днес на пристанищните власти, трябваше да чака до понеделник.
За миг си помисли, че би могъл да си издейства отлагане, ако се обади във фондацията и каже, че статията му ще закъснее, защото баща му е в интензивното отделение на болницата „Сейнт Мери“ и…
Не. Нямаше да използва болестта на баща си, като оправдание да пропусне крайния срок. Не бе чак толкова корумпиран. По-добре да поработи върху Sin Nombre до обед — не, докато го завърши, и след това да започне да звъни по пристанищата. А за баща си… щеше да се обади по-късно.
Към два часа статията му вече пътуваше към Дженифър Хартуиг, пъхната под задната седалка на моторизиран куриер, който изглеждаше и се държеше като герой от „Уличен боец“. Към статията бе приложена молба за възстановяване на разходите му.
Изяде тайландската храна, която му бяха доставили, направо от картонената кутия, докато преглеждаше списъка на пристанищните власти.
Това беше изнурителна работа и вероятно загуба на време. Но беше също и единствената нишка, която имаше. Затова се хвана и след няколко разговора вече разбра какво му предстои.
Колко бързо ще получи отговор зависеше от интелигентността и желанието за сътрудничество на човека от другата страна на телефона. Понякога отговорът идваше за една-две минути. Друг път му трябваха цели десет само за да мине през автоматизираните телефонни централи, потропвайки нервно с пръсти по бюрото, докато слушаше досадното изброяване на нежелани алтернативи.
Неочаквано много хора бяха „извън офиса“, „говори по другия телефон“, „на обяд е“ или „няма го“. Все пак до четири следобед успя да се свърже с деветнайсет пристанища и единайсет от тях трябваше да бъдат отписани — или не бяха получавали върнати в страната трупове, или го бяха правили преди септември 97- ма година. Оставаха още 12 пристанища.
