Конниците на Апокалипсиса

се покрай Потомак. В небето ръмжаха самолети по пътя си към и от Националното летище. Моторни лодки пореха широките води на реката. Навсякъде имаше паметници: на Вашингтон, Линкълн, Джеферсън и Айнщайн. Плюс Мемориала на ветераните от Виетнамската война. Капитолия. По средата на обратния път се озоваха край едно игрище, където се водеше разгорещен футболен мач. Докато бягаха, един зле премерен удар изкара топката извън оградата и след няколко подскачания тя се търкулна към улицата.

— Бихте ли ни я подали? — извика някой.

Франк инстинктивно хвана топката и я хвърли с перфектен пас. Тя прелетя почти четирийсет метра.

— Ей! — извика човекът, който хвана топката. — Искате ли да играете?

Франк поклати глава, махна му с ръка и продължи да бяга.

— Бихме могли да поиграем, ако искаш — каза Ани.

— Не… не играя футбол.

— Недей да ме лъжеш. Подаването ти беше, сякаш си от отбора на „Редскинс“.

— Е, някога играех.

— Обаче наистина я хвърли жестоко!

Той увеличи малко темпото, принуждавайки я да го догонва. Тя се опитваше да бъде мила, но… Не искаше да започва тази тема. Футболът го караше да мисли за баща си и… „Дали е още жив?“ Тази мисъл бе почти случайна.

Известно време бягаха мълчаливо, после Ани попита:

— Е, свърши ли вече?

— Кое?

— Историята с Копървик. В задънена улица си, нали?

— Не! — отговори той обидено. — Не съм в задънена улица.

— И какво можеш да направиш?

— Много неща.

— Например?

— Да вървя по следите.

— Какви следи?

Добър въпрос.

— Не знам. Има много следи.

Ани се засмя. След това заобиколи едно дете на велосипед и като се върна до него, повтори въпроса си:

— Какви следи?

— Ти какво си — Торквемада ли?

— Просто съм любопитна.

— Добре, де… Знамето — подхвърли Франк. — То може да е следа.

— Имаш предвид онова на хеликоптера?

— Да.

— А това как ще помогне?

Франк извъртя очи нагоре — доста неефективен жест за човек, който бяга.

— Знамето е американско — отвърна той, — затова предполагам, че там сигурно е имало и американски кораб. Значи може би труповете са пристигнали в американско пристанище.

— Така ли?

— Ако е така, трябва да има документация.

— Освен ако не са ги вкарали нелегално.

— Освен че може би не е чак толкова лесно да ги вкараш нелегално. Искам да кажа, не и ако трябва да ги запазиш замразени.

— А това е задължително! — извика Ани толкова високо, че двама души, които тичаха срещу тях, я изгледаха втренчено. Тя се изчерви и снижи гласа си. — Искам да кажа, ако ти трябва вирусът. Той не би оцелял над температурата на замръзване.

— И след като стигнат в Щатите…

— Ще им трябва лаборатория, за да работят с вируса.

— Какъв вид лаборатория?

Не получи веднага отговор. Тя се замисли и забави темпото.

— Ако имат хладилна стая, нещо като голям промишлен фризер… — Тя вече почти ходеше и той бе принуден да направи същото. — Биха могли да вземат проби от телата — първо от белите дробове — и да работят с малки парченца тъкан поотделно. По този начин няма да им трябват скафандри. Биха могли да работят с изолираните кутии, като ще имат нужда само от ръкавици… — Тя се намръщи.

— Какво има? — попита Франк.

Тя поклати глава и се засмя.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Какво?

— Че всъщност съм загрижена за тях. Мислех си, че… надявах се, че си дават сметка, че даже и в хладилна стая трябва особено внимание, когато се вземат проби. Някои от инструментите могат да се затоплят и ако това стане, вирусът ще се изпари. — Тя поклати глава. — Съжалявам, говоря глупости. Надявам се, че знаят какво правят. Откъде обаче да знам?

— Том Диър мисли, че става въпрос за фармацевтична компания.

Ани го изгледа скептично.

В колата, на път за дома й, тя подхвана разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали.

— Е? Знамето. Какво ще правиш с него?

— Първото, което направих — отвърна й Франк, докато влизаше в паркинга — беше да се обадя на Държавния департамент. Казах им, че пиша статия за американците, които умират в чужбина. Интересувах се как телата им се връщат в Щатите.

— Но онези са били норвежци.

— Да, но ако са казали, че става дума за американци…

— Тогава какво?

— Оказа се, че има многобройни разпоредби и наредби за смъртни актове, за различни видове контейнери при транспортиране, за това как трябва да бъдат запечатани… Един Господ знае какво още. Във всеки случай се обадих на митниците, които наблюдават човешките останки, влизащи в страната.

— И?

— Поговорихме за това и онова, а после ги попитах.

— Какво ги попита?

— Ако някой вкара пет трупа в страната, как мога да ги открия? — Покрай тях с голяма скорост профуча полицейска кола. — Господи! Виждаш ли го този?

Франк зави надясно от Бийч Драйв и спря на светофара. Саабът загасна и бяха необходими десетина завъртания на стартера, за да тръгне отново.

— И какво ти отговориха? — поинтересува се Ани.

— Кой?

— Митниците.

— За какво?

Тя леко го ощипа за ръката.

— За труповете.

— О, да. Казаха, че трябва да се обадя на пристанищните власти.

— Кои пристанищни власти по-точно?

— Всичките.

— „Всичките“?

— Да. Докато не ги открия.

— Уха!