другите две и ги задържа с тежести. — Тогава се е случило.
Дълго гледаха снимката. Земята бе разкопана, а ковчезите — натрупани на купчини. Близо до църквата бе кацнал хеликоптер. Най-сетне Ани каза:
— Значи те са били там месеци преди да пристигнем.
Той кимна.
— Кои са те? — попита тя.
Франк я погледна, сякаш искаше да каже: „Ако знаех…“.
Телефонът иззвъня, след това отново. Никой от двамата не помръдна, докато Инду не извика на Ани, че я търси майка й. Ани направи гримаса, но след като вдигна телефона, стана ясно, че майка й е най-добрата й приятелка. Разговорът им бе тайнствен и оживен, женствен и сладък.
— О, нееее — каза Ани. — Ти се будалкаш.
Докато си говореха, Франк мислеше: „Може би сега трябва да напиша материала, просто да го напиша, вместо да се опитвам да реша проблема. Дори и да нямам всички отговори, това все пак си е материал за първа страница. Голяма история.“ Ако я публикуваше, „призраците“ трябваше да отговорят. Глисън и компания можеше и да му се изплъзнат, но нямаше да успеят да се изплъзнат на цялото журналистическо братство.
От друга страна, след като напишеше тази история, тя вече нямаше да е негова. Не беше ли по-добре тогава да почака, докато не е сигурен докъде може да стигне? А не беше сигурен — ама изобщо. Все още имаше неща, които можеше да направи, въпроси, които би могъл да измисли. Като например — какъв вид оръжие може да се направи от Испанския грип? Имаше хора, които можеха да му дадат отговор на това — фактически дори познаваше един. Беше го срещнал преди две години в Балтимор на една конференция по въпросите на тероризма. Спомняше си физиономията му. Широко лице, високи скули, черна коса. Имаше някакво странно име. Кой беше той?
Ани излезе от стаята, а после се върна с кутийките за контактните си лещи. Докато говореше с майка си, свали лещите и когато погледна към Франк, той видя нефокусирания поглед на силно късоглед човек.
Махна й лекичко, сякаш да каже: „Тук съм“ — и видя усмивката й.
— Трябва да свършваме — каза тя по телефона. — Да, и аз те обичам. — Целуна телефона, преди да постави слушалката на вилката. Дойде до масата, разтърка очите си и се вторачи късогледо в сателитната снимка.
— По-добре е да тръгвам — каза Франк. — Имам да свърша още страшно много неща.
Започна да маха книгите от ъгълчетата на снимките, но Ани го хвана за ръкава.
— Чакай, чакай, чакай!
Франк я погледна, след това премести поглед към снимките.
— Какво?
Тя посочи хеликоптера. Сниман отгоре, корпусът му изглеждаше като удължена сълза, тъмните му ротори се открояваха върху снега.
— Виж това — каза тя.
— Кое? Хеликоптера ли? — изсумтя Франк.
— Ивиците.
Франк се загледа много съсредоточено:
— Какви ивици?
— Върху корпуса.
Той погледна още веднъж и поклати глава:
— Ето тук. — Тя посочи нещо като ивица от малки точици в задната част на корпуса.
— Нищо не виждам.
— Това е американското знаме.
— Гледай си работата!
— Трябва да си поизкривиш очите.
Той последва съвета й, но за целта се наложи почти да си изкриви врата.
— Прекарала съм половината си живот на тъмно, над електронен микроскоп, за да разгадавам картинки, доста по-неясни от тази. Това е знаме — повтори тя. — Американското знаме. — Хвана го за ръката и насочи показалеца му към мъничък правоъгълник във въздуха над снимката. — Ивиците се отразяват по този начин — продължи тя, като ги очерта върху корпуса. — Виждаш ли?
Беше права. Това беше „решетката“, която бе видял, или поне му се бе сторило, че е видял. Паралелните линии бяха ивици и ако специално се вгледаш за тях, бе трудно да ги пропуснеш, макар че можеше и изобщо да не ги видиш през лупата.
— Сега вече съвсем се обърках — каза Франк. — Не ми се връзва. Искам да кажа, че нищо не се връзва.
— Мислиш, че е военен хеликоптер?
Той поклати глава.
— Може да е. А може и да не е. Може просто да е от кораб, които плува под американско знаме.
— Не разбирам — каза Ани и се прозя.
— Кажи ми нещо — попита той и посочи снимката. — Ако Копървик е тук, къде беше вашият „Рекс Мунди“?
Тя се замисли за миг, а след това посочи на масата точка на половин метър вляво от снимката.
— Някъде там. Трябваше да се придвижваме с моторни шейни. Отне ни доста време.
Той отново се вгледа в точиците, докато най-сетне не се убеди, че наистина се свързват в ивици. След това махна книгите от ъгълчетата на снимките, остави ги да се навият и ги пъхна в картонената торба. Помисли си, че би могъл да се върне в „Паноптикон“ и да провери дали може да се намери нещо за мястото, където корабът е хвърлил котва.
— Как се казваше пристанището?
Ани поклати глава.
— Всъщност не е пристанище. Не съм сигурна, че това място изобщо има някакво име. Просто пуснахме котва близо до брега.
„Значи от тази идея няма да излезе нищо“ — помисли си той с тайничко облекчение. Кредитната му карта бе почти изчерпана, а той имаше сериозни съмнения, че фондацията ще одобри парите, изхарчени досега, и още по-малко, че ще финансира второ пътуване по тези места.
Ани го изпрати до вратата, като пак се прозя и се извини:
— Станала съм в шест.
— За това има лек, нали знаеш?
Внезапно му се прииска да я целуне. Но като се наведе към нея, тя рязко се отдръпна и заговори бързо — колко се радвала, че той знаел всичко, което била направила, най-малкото, че между тях вече нямало стена от тайни, така че „моля те, обади ми се и ми кажи всичко, което си открил“. След това почти го избута навън. Това му напомни за годините в гимназията.
Човекът със странното име се казваше Томас Р. Диър, а смешното беше, че инициалът по средата бе част от следващото име. Беше широкоплещест сиукс от Монтана и специалист по химическите и биологическите оръжия и разшифровано, името му гласеше Томас Бягащия елен. Офисът му се намираше на седмия етаж на Националния институт по сигурността — на отсрещната страна на улицата, срещу спирката на метрото от Бетесда.
Франк се записа на рецепцията и седна да чака в елегантно обзаведения хол: преглеждаше един брой на „Икономист“.
Беше се срещнал с Диър на една конференция, спонсорирана от военната академия. Темата беше нещо като: „Защита на гражданското население срещу биотероризма: управление на кризата и последици“. Повечето време отиде в слушане на лекции от грубияни от Пентагона и самоуверени учени от частни консултантски фирми. Имаше добре облечени хора от Белия дом, министерствата на правосъдието, земеделието и отбраната, както и други от „Локхийд“, Калифорнийския институт и Брукинг. Имаше и една жена от лабораторията на ФБР и още някои от Академията за спешна помощ. Тези обаче, които
