— Искам го пак — каза на служителката.
— Извинете?
— Същите координати, само че месец по-рано. 28 февруари, или някъде там…
Тя го погледна, сви рамене и започна да чука по клавиатурата.
Половин час по-късно той вече гледаше втората снимка, която беше точно като първата, но без хеликоптера, Ани и, приятелите й.
Насочи лупата към гробището. Тъмните хълмчета бяха там, както и купчината ковчези. Погледна ивицата, показваща датата, само за да провери отново и да е сигурен, че не е бил разбран погрешно. Там обаче пишеше: 11.47, 28.02.1998 г. — време, в което Ани и Киклайтър бяха били все още в Съединените щати. И все пак труповете вече бяха изчезнали, а ковчезите бяха натрупани на купчина.
Точно осъзнаването на тази вероятност го бе накарало да се върне. Преди това се опитваше да си обясни нещата по друг начин. Да се върнат толкова бързо в Хамерфест? Добре де, нещата може да бяха вървели прекалено гладко.
Това, което го впечатли обаче, бяха ковчезите. Натрупани по този начин — на купчина в снега. Ани му бе обяснила какви усилия са й коствали разрешенията за ексхумациите. Най-напред трябвало да идентифицира миньорите, да намери семействата им, да се свърже с тях и да получи разрешение да изкопаят родствениците им. След това да получи съгласие от лютеранската църква, че разкопаването на гробището е в интерес на обществото. И че след като НЗИ си свърши работата, останките на миньорите трябва отново да бъдат погребани.
Всичко това беше съвсем нормално и с подобаващото уважение. Франк не можеше да си представи, че Ани ще мине през всички тези премеждия и след това ще нахвърля ковчезите на купчина, сякаш са някакъв гнил дървен материал.
Значи някой друг бе отишъл преди това в Копървик и бе изкопал телата на миньорите. Той помисли още малко за това и пак отиде при бюрото на администраторката.
— Хайде още веднъж. Още месец по-рано. 20 януари ще свърши работа.
Тя го погледна изпитателно.
— Знаете ли, повечето хора не са чак толкова пристрастени към това. — Набра нещо на компютъра и поклати глава. — Във всеки случай няма да стане през януари. Не и на тази географска ширина. Освен ако не се интересувате от снимка с инфрачервени лъчи.
— Защо?
— Защото е
Франк поклати глава.
— Не, това е изоставено градче.
— Е, и?
— Опитайте 12 ноември 1997-ма.
Отне му още три часа и когато привърши, сметката стигна почти до 2 800 долара.
Връщаше се назад месец по месец, докато не откри това, което търсеше: чиста снежна покривка, непокътнати гробове. Датата беше 20 август 1997-ма.
Това означаваше, че труповете са били взети между тази дата и 20 септември, когато гробището е било оставено във вида, в който го е намерила Ани при пристигането си с хеликоптера.
След като установи отрязъка от време, беше само въпрос на търсене, докато стигне до точната дата на ексхумацията, която се оказа, че е 9 септември. В гробището имаше малък кран, шейна и неясни очертания на палатка. Зад църквата бе кацнал хеликоптер и в гробището имаше няколко души. Нямаше значение колко бяха, защото както и да гледаше през лупата, нямаше начин да различи никоя от неясните фигури, застанали край гробовете.
Премести лупата към хеликоптера, чийто размер позволяваше по-голяма разделителна способност. Бе кацнал в снега на двайсетина метра от църквата. Франк се вгледа внимателно в корпуса на машината, търсейки някакви надписи, които биха могли да го идентифицират, но не откри такива. Разделителната способност не бе достатъчно добра. Уморен от дългото вглеждане, той се отпусна на стола и разтърка очи.
Когато след няколко секунди ги отвори, видя — или си представи — нещо, което не бе видял преди — решетка. Или по-точно казано — някакъв вид решетка в задната част на хеликоптера. Взе отново лупата и я задържа над снимката, като я вдигаше и сваляше, за да получи идеалното увеличение, но не успя.
Изнервен, Франк стана и отиде в администрацията. Плати със своята „Виза“ и тръгна към колата си с дебела тръба със сателитни снимки под мишница.
Сега поне знаеше —
Оставаха само два въпроса.
14.
„Някои са ги изпреварили. Когато експедицията е пристигнала, труповете вече са били изчезнали.“
Седеше в колата си, без да знае накъде пътува, без всъщност да слуша музиката от компактдиска си — някакъв блус от островите Зелени нос. Гледаше дългата ивица стопове на коли отпред — отраженията им покриваха мокрия асфалт като локвички кръв. Движението бе замръзнало. Чистачките му се клатеха напред и назад. От време на време през дъжда проблясваха гръмотевици.
Някъде напред сигурно имаше катастрофа. Франк си помисли, че трябва да си купи нови чистачки. Помисли си още, че задното стъкло се замъглява. Не можеше обаче да спре да мисли какви може да са последствията от това, което бе научил в „Паноптикон“. Просто продължаваше да вижда образите: купчината правоъгълни сенки, които бяха на натрупаните един върху друг ковчези, тъмните петна на разкопаните гробове.
Цялата работа беше, че не искаше да мисли. Разследваше обикновен случай — мечтаната възможност, когато неустрашим репортер разкрива дяволски съюз между науката и военните. Мислеше, че знае какъв е случаят, но изведнъж цялата рамка от доказателства бе изчезнала и той вече нямаше представа за какво става дума. И освен това беше започнал да се плаши.
Потропа с пръсти по волана.
От една страна, снимките обясняваха много неща — примирената походка на Киклайтър, докато слизаше по стълбата от „Рекс“, погледът на Ани, като на сърна, попаднала в светлините на фарове, присъствието на Нийл Глисън в Хамерфест. Това обясняваше връзката с Пентагона, финансирането от фонда „Компас“. От друга страна… Не. Това всъщност не обясняваше нищо.
Върволицата коли пред него не се движеше и на известно разстояние напред се чуваше воят на сирени. Той се опита да систематизира мислите си за снимките от „Паноптикон“. В по-голямата си част те не бяха мисли, а въпроси — кой е изкопал гробовете и
Да се копае във вечно замръзнала земя е толкова трудно, колкото да се копае в скала — отнема дни, за да се стигне докъдето и да било, дори и със специални инструменти. А Копървик бе толкова далеч, че все едно че е на друга планета. Което означаваше, че каквото и да се е случило, това е нещо повече от разкопаване на гробове. Някой, при това някой с много пари, бе искал тези трупове. Единствената причина да искат точно тези трупове беше да се получи вирусът в тях. Това можеше да означава само, че хората, които бяха взели труповете, искат да култивират вируса. Точно като Киклайтър и Адеър.
