за ексхумиране на телата.
Добре де, какво бе станало?
За момент си помисли, че някаква фармацевтична компания би могла да потърси този вирус с надеждата да направи ваксина. Защо обаче някой ще създава ваксина за вирус, който не съществува или съществува само във вечния лед на Арктика? Няма да го направят. Никой няма да го направи.
Кой тогава? И
Защо ти трябва да се сдобиеш с щам от грип, който е легендарен със своята свирепост? Отговорът не беше толкова сложен. Ако няма да го изучаваш и ако няма да правиш ваксина, единствената причина да вземеш труповете е да извадиш от тях вирус, от който да направиш биологично оръжие.
И то какво оръжие. Инфекция, разпространявана по въздуха, изключително заразна, и което е по- важно…
Клаксон зад гърба му го изтръгна от мислите му и той видя, че от стоповете на колата пред него го отделят почти двайсет метра. Седна по-удобно, увеличи скоростта на чистачките и потегли.
Тогава терористи? Това със сигурност би обяснило присъствието на Нийл Глисън. И пак не, като се имаха предвид средствата, необходими за една експедиция до Копървик, която можеше и да приключи само с премръзване и нищо друго. По-вероятно беше да е някоя от „лошите“ държави. Иран, Ирак, Либия. Обикновените заподозрени.
Не мислеше обаче, че е така. Имаше някаква грешка в анализа му. Нещо, което забравяше. Какво обаче?
На две преки от апартамента си спря пред „Микстек“ и десет минути по-късно излезе с картонена кутия ориз и бифтек ал пасила. Като се прибра, хвърли сателитните снимки върху масичката за кафе, седна пред телевизора и въртя каналите, докато не намери „Булетс“. Или „Уизърдс“. Или пък които играеха тази седмица. След малко на екрана се изписа резултата от мача и той разбра, че Индиана печели с 16 точки.
Изключи телевизора. Така или иначе не можеше да следи нищо. В главата му все още бяха сателитните снимки и чувството, че нещо му се губи. Какво обаче?
Стори му се, че може да му дойде някаква идея, ако прегледа бележките си и цялата документация за грипа. Като се нахрани, защо пък да не прослуша някои от интервютата, които бе направил? Може би нещо там щеше да отключи паметта му. Прерови кутията с касети в чекмеджето си, докато не намери това което търсеше — грип/ Адеър/ интервю //3/8/98 — и пъхна касетката в касетофона. Взе си една бира и се заслуша в записа.
Това е несъзнателно. Използват приемащите клетки, за да се възпроизведат в тях, и в процеса ги унищожават. Фактът, че ви разболяват, е страничен ефект. Идеалният вирус изобщо няма да те разболее.
— Така ли? Мислех, че това е тяхното основание за съществуване.
— (Смях) Не, от биологична гледна точка те имат същото основание за съществуване като нас. Просто искат да се възпроизведат в по-големи количества… така че ако убият носителя, значи не са ефикасни.
Франк поклати глава. Как да намери това, което търси, след като не знае какво е то? Натисна бутона за бързо превъртане. Ани продължаваше:
— Едрата шарка е толкова стабилна, че може да я поставите на лист хартия, да си я пъхнете в папка и тя да оцелее десетилетия. Столетия. Това е един от проблемите на антрополозите, когато изкопават мумии.
— Но грипът…
— Той е друга история.
Изключи касетофона и се изправи. Доникъде нямаше да стигне с тази касета. По-добре беше да иде направо при източника.
Къщата на Ани бе на два-три метра над равнището на улицата. Той седна на стъпалата и зачака. Най- сетне тя се появи — разговаряше усмихната с някаква дребна тъмнокоса жена. Носеха пликове с продукти. Този път бе обула сандали, носеше избеляла тениска и джинси „Ливайс“, скъсани на коленете. По някакъв начин му се струваше, че скъсването е резултат на истинско износване, а не е направено нарочно заради модната тенденция. Дребната жена го видя първа и хвана Ани за ръка. Тя спря, смехът й секна, а изражението й мина през няколко интересни промени — за част от секундата изглеждаше, че наистина са радва да го види, преди да му изпрати някаква неуверена усмивка.
— Пак ли ще е същото? Защото ако е така, ще закъснея за вечеря.
— Исках да ти покажа нещо — каза Франк и почука по картонената тръба със сателитните снимки.
— Добре — отвърна тя.
Другата жена спря на вратата с нескрито любопитство. Най-сетне Ани ги запозна:
— Франк — Инду. Тя ми е съквартирантка.
— А Франк? — попита закачливо Инду.
— Франк е журналист — отговори Ани.
Инду погледна Франк със загадъчна усмивка и като хвърли насмешлив поглед към Ани, влезе в къщата.
Ани се обърна към Франк.
— Какво искаше да ми покажеш?
— Сателитни картинки.
— Какво?
— Сателитни фотографии от птичи поглед…
— На какво?
— Копървик. 26 март, около 13.00 часа. Ти изглеждаш като точица.
— Сериозно ли говориш?
Франк кимна и каза:
— Знам какво сте намерили.
Ани го погледна хладно и попита със сарказъм:
— Наистина ли?
— Да.
— И какво сме намерили?
— Грънци.
— Какво?
— Труповете са били изчезнали. Някой ви е изпреварил.
Тя го изгледа изпитателно, а след това го покани да влезе.
— Не мисля, че трябва да говорим за това на улицата.
Дори и вътре обаче, когато той разви първата снимка на кухненската маса и я затисна с книги, тя все още се колебаеше дали да говори за това.
— Сигурен съм, че Глисън те е накарал да подпишеш нещо — каза й Франк. — Но това вече няма значение, освен ако не криеш нещо друго. — Той потропа по сателитната снимка. — Това малко ли е?
Тя поклати глава.
— Много е. Бях шокирана. И все още съм.
Той извади втората снимка от картонената торба и я постави върху първата, като отново притисна ъгълчетата й с книгите.
— А това е четири или пет месеца по-рано. Седми септември. — Снегът бе девствен и недокоснат. — А това — продължи, като разгърна трета снимка — е девети септември. — Постави третата снимка върху
