приятели, сърцето му за малко щеше да изхвръкне. „Трябва ни твоята помощ в тайната война. Всичко е заложено на карта и ти си единственият, който може да свърши тази работа. Не ме подвеждай, Андрю. Не ме подвеждай, приятелю.“
До този момент той нямаше представа, че някой в университетското градче — още по-малко Соланж — е знаел за съществуването му. Той изпращаше чекове, разбира се, и се абонираше за всички необходими издания. Участваше в семинари и си прочисти чакрите в ложата на добруването в Биг Сюр. Никога обаче не бе посещавал основната база, както и не бе срещал някой, който да е наистина високопоставен в Храма. Досега.
Въпреки това Белинда знаеше всичко за него, включително някои неща, които той самият не знаеше — докато тя не му ги разкри.
„Соланж казва, че сте били братя в друг живот. Възможно ли е, Андрю? Усещал ли си го?“
Разбира се, че го бе усещал.
Подмина футболното игрище с голям плакат на Бъки Баджер и надпис:
МАЧОВЕ В УИСКОНСИН:
ВИЖТЕ КАК БЪКИ БЯГА,
ВИЖТЕ КАК БЪКИ ПОДАВА,
ВИЖТЕ КАК БЪКИ ДРИБЛИРА,
ВИЖТЕ КАК БЪКИ РИТА,
ВИЖТЕ КАК БЪКИ ПЛУВА,
ВИЖТЕ КАК БЪКИ ИГРАЕ!
„Вижте как Бъки драйфа“ — помисли си той, мина през пропуска и тръгна към шкафчетата в съблекалнята. Закачи раницата и якето си и облече върху ризата и джинсите си червена престилка. Престилката беше широка, с големи джобове, които лесно побираха термосите.
Те приличаха на елегантните хромирани термоси, които се продаваха в „Старбъкс“. Ако някой го попиташе, щеше да му каже, че ти е взел оттам.
Топлоцентралата беше доста спретната, въпреки че малко хора знаеха как работи и какво точно върши. Повечето хора, дори някои инженери, си мислеха, че е затворена система, която само произвежда топлина през зимата. Това обаче не беше вярно. Парата, която бе свръхнагрята до 400 градуса, се използваше през цялата година. Докарвана чрез тръбопроводи с дължина няколко километра, тя затопляше сградите през зимата и помагаше на климатиците през лятото. През цялата година осигуряваше топла вода. Тъй като не беше затворена система, излишната пара се изпускаше във въздуха през отдушници, разположени из целия район на университета.
Отдушниците бяха особено важни за работата на системата, защото не допускаха никакво тропане. Хората, които имат радиатори вкъщи, знаят какво представлява това явление. Главно поради липсата на баланс, предизвикана от кондензирането на парата, тръбите започват да треперят, да пукат и да тропат. За да оправиш това вкъщи, трябва да източиш тръбите, да премахнеш въздуха, насъбрал се в горната част на радиаторите, и да изравниш налягането. Това обаче, което представлява само досада в една домашна отоплителна система, става проблем със съвсем различен мащаб, ако се случи в промишлена система, която използва пренагрята пара — тя може да създаде достатъчно налягане, за да спука тръбите и да пусне във въздуха гейзер от пара, който за миг би могъл да се увеличи до 1 700 пъти. С други думи — да експлодира и да ти отнесе главата, ако си наблизо.
Отдушниците бяха направени, за да предотвратят това, като постоянно и автоматично изпускат малки количества пара, така че в тръбите да се поддържа постоянно налягане. Системата им минаваше през канализационната мрежа под университета, а след това излизаше на нивото на улицата през специално направени отвори.
— Здрасти, Дрю, как си?
Стив Белински, един от електротехниците, отвори шкафчето си и започна да съблича работното си облекло.
— Не мога да се оплача — каза Андрю. — Днес е чудесен ден.
— Наистина чудесен. Мисля да отида за риба — някъде към Монона.
— Да се надяваме, че ще кълве.
— Не ми пука. Там на езерото… няколко бири… защо ми е риба?
— И ще ме оставиш тука, в търбуха на звяра?
— Пада ти се — каза Белински, като затвори с удар шкафчето си. — Хайде чао.
Андрю затвори вратата на шкафчето, завъртя шифъра на ключалката и спря за малко в офиса, за да вземе разписанието за деня. Първо трябваше да отиде до захранващата помпа, където една от задачите му беше да провери добавянето на амертрол във водата. Това беше деминерализиращ очистител, който премахваше нечистотиите по тръбите, като разтваряше калция и силиция. Не позволяваше на минералите да се отлагат по тръбите, което би затруднило потока на парата.
Щеше да добави и съдържанието на термосите във водата по същото време, по което добавяше и амертрола. Щеше да му отнеме само няколко секунди и почти нямаше шанс някой да го забележи. В цялата централа бяха само петима работници.
„Соланж казва, че сте били братя в друг живот. Възможно ли е, Андрю? Усещал ли си го?“
Разбира се, че го беше усещал. Усещаше го дори и сега.
19.
Франк боледува от грип цяла седмица. Ани също беше болна.
Беше замаян, кихаше, гърбът го болеше и нищо от това не минаваше. Изкара го от релси за цели три дни и едва сега започна да се чувства по-добре. В „Поуст“ пишеше, че така е почти навсякъде — повечето училища били затворени, улиците били почти празни, а Конгресът не можел да събере кворум.
И това ставаше въпреки факта, че грипната вълна беше отминала вече от няколко седмици. И се случваше не само във Вашингтон. Лос Анджелис имаше собствена грипна вълна. Бяха я нарекли „грипът на Бевърли Хилс“, понеже това беше районът, най-силно засегнат от заболяването. Франк видя репортаж за това във вечерните новини. Репортерът седеше в „Поло Лондж“, обкръжен от празни маси. В края на репортажа си поръча паничка пилешка супа и намигна към камерата. „Хитро“ — помисли си Франк и издуха за пореден път носа си.
Разклати глава, за да дойде на себе си, и започна да преглежда записите от Нексис. В по-голямата си част бяха едно и също — информация на Асошиейтед Прес, публикувана в много вестници. Представляваше сбита версия на материала от „Глоуб“.
Чете ги отново и отново, но нямаше нищо повече. Ако нещо правеше впечатление, това беше, че материалът е изненадващо постен. Нямаше интервюта „аз бях там“, нямаше цитати от други членове на екипажа, описващи бурята, големината на вълните или момента на преобръщане на спасителната лодка.
Имаше само отчет на капитана — стегнат и на пръв поглед обективен — за случилото се.
Още по-странното според Франк (което, трябва да се каже, си беше гледната точка на журналист) бе липсата на
Изключение правеха серията материали от някой си Ерик Овърбек, пишещ в „Райнбек Таймс Джърнъл“. Материалите отразяваха мъките на Марта и Хари Бергман, родители на един от моряците.
