— По какъв начин?
— Ами… Те не искаха да говорят с мен. Изобщо.
— Сигурно защото е било… твърде болезнено за тях.
— Не. Защото бяха изплашени до смърт.
Ани замълча.
— Знам, че може би правя прибързани заключения — продължи Франк, — но родителите, които са се оплакали и са настоявали за разследване — Бергманови — просто са изчезнали от лицето на земята. Ако окръжният прокурор е прав, никой не знаел къде са, докато… е, докато не открили…
— Тялото — каза Ани.
Известно време мълчаха, после Франк каза:
— Мисля да отида там.
— Не смятам, че…
— Ще отида.
Дълго мълчание, а след това:
— Франк?
— Какво?
— Каква е тази работа с Храма? Какви са тези хора?
Той помисли малко, слушайки дишането й по телефона.
— Не знам. Може да са просто обикновени хора. Само че не смятам така.
20.
В Ню Джърси пое по отклонението към междущатска магистрала 287 и влезе в Ню Йорк, прекосявайки Хъдзън при Поукърспи. Продължи по централната улица, оглеждайки се за ресторант „Ферначи“. Като го намери, паркира наблизо, загаси двигателя и се облегна. Беше 6.35, а трябваше да се срещне с Мартин Крамър в седем.
Вместо да чака в ресторанта, отвори спортните страници на „Поуст“ и започна да чете.
Двадесет минути по-късно на паркинга се появи нов черен ягуар — XJ–12 с табло от кестен и, както предполагаше Франк, седалки, направени от кожите на китайски престъпници. От колата излезе нисък човек и го огледа внимателно.
— Вие ли сте Дейли?
— Да.
— Марти Крамър. Приятно ми е.
Стиснаха си ръцете и влязоха в ресторанта. Бе изненадващо приятен, с климатик, който докарваше температурата до шестнайсет градуса. Много фаянс и дърво. Някъде отдалеч тихо се носеше музика. „Турандот“. Салонният управител ги заведе до маса в ъгъла.
— Сигурно добре вози — каза Франк, като погледна към паркинга.
Крамър с безразличие вдигна рамене.
— Закарва ме там, закъдето съм тръгнал.
Беше нисък мъж с тесни гърди и остър нос, редки зъби и блестящи черни очи. Тъмната му коса бе къса, остра и лъщеше от лак за коса.
— Ей, Марио — извика Крамър. — Какво имаш за пиене?
Келнерът отвори с усмивка листа за вината и им каза кои са по-специални. След това взе поръчките им и изчезна.
През следващия час минаха поред през: по едно питие („Найкс“ срещу „Уизърдс“); по едно карпачо (Клинтън срещу Стар); филийка хляб, полята със зехтин (спомени от военната служба); и предястията: осо буко за Крамър и тортелини за Франк.
Крамър се оказа приятна компания, слушаше добре, но беше сдържан източник на информация. След петдесет и пет минути празни приказки Франк не научи почти нищо за работата му за Бергманови и го каза направо:
— Знаете ли, не ми казахте нищо.
Крамър се усмихна.
— Какво искате да знаете?
— Да започнем — каза Франк, като наля и на двамата — с това къде са били убити Бергманови. Какво мислите?
Крамър се почеса по бузата, поклати глава и намигна.
— Вижте, имам един проблем — ако името ми влезе във вестниците, ще изгубя клиенти. Това е проста работа. Видяхте ли картичката, която ви дадох? Какво пише там?
— Пише, че сте частен детектив.
— Точно така. Частен детектив.
— Повярвайте ми, това няма да бъде записано.
— „Повярвайте ми“… — изпуфтя Крамър.
Франк се усмихна.
— Говоря сериозно.
Крамър го погледна присмехулно.
— Сигурен ли сте?
Франк скръсти ръце пред гърдите си.
— Абсолютно.
Крамър въздъхна, очевидно изтощен от настойчивостта на Франк.
— Добре. Да направим опит. Какво искате да знаете?
— Всичко, което можете да ми кажете за Бергманови.
Частният детектив се облегна, размишлявайки по темата. След това каза:
— Две катерички.
Франк се засмя, но след миг усмивката му увехна.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа: какво всъщност се е случило? Синчето им е избягало и се присъединило към цирка. Ха-ха-ха! Ето това е.
— Да, но… родителите му са ви наели, след като той е умрял, нали? Така че не става въпрос за издирване на изчезнал.
Крамър скептично сви устни.
— Не е точно така. Те се обърнаха към мен половин година, след като младежът се включи в Храма. Това беше преди две години.
— Какво искаха да направите?
— Да го отвлека. Не го казаха точно така, но това беше смисълът. Имаха подготвен „депрограматор“.
— И какво стана?
— Повъртях се наоколо, зададох някои въпроси. Според всичко, което можах да науча, хлапето беше добре. Щастливо. Затова се оттеглих. Казах им, че не може да бъде направено.
— А след като се удави? Пак ли ви наеха?
Крамър за момент изглеждаше като че ли притеснен, след това се наведе напред.
— Не разбирам какъв е вашият интерес? Искам да кажа, че това не е точно национална сензация и не е точно районът с най-голямо разпространение на „Поуст“. Така че не разбирам какво търсите.
— Истината.
Крамър го погледна с насмешка.
— В такъв случай трябва да потърсите Кришнамурти.
— Много смешно — каза Франк.
— Говоря сериозно. Полицейски репортер ли сте?
— Не.
— Тогава какво?
