Конниците на Апокалипсиса

опаковаше покупките на жена на средна възраст със забрадка.

— Искате ли да си купите нещо? — извика тя. — Трябва да затваряме след — погледна часовника си — две минути.

Франк хукна към информационната стая. Нямаше достатъчно време да огледа всичко. Видя много графики, карти, още аудио устройства с многобройни слушалки, свързани към един облицован с дърво предавател. Едно табло показваше картата на САЩ с малки светлинки, мъждукащи в отделни сектори. На маса, поставена в центъра, под голям плакат, на който пишеше ЗАТОПЛЯНЕ, бе поставен грамаден глобус със забучен в него термометър. От тавана към него бе провесен „часовник на населението“ с формата на бомба. Той тракаше шумно и дигиталните му цифри се въртяха по-бързо, отколкото можеха да бъдат уловени от човешко око. На една от стените гореше тропическа гора в Бразилия. На отсрещната стена една борова гора сякаш бе изтръгната из корен.

— Вече затваряме — каза брюнетката с мек дружелюбен глас. — Можете обаче да дойдете утре. Отваряме в девет.

Даде му малка пластмасова торбичка с някои „безплатни мостри“.

— Опитайте гела за душ с аромат на манго и лавандула — каза тя, докато го изпращаше до вратата. — Изключителен е.

На излизане той грабна няколко брошури.

Надяваше се да стигне до Вашингтон, без да спира, но към девет часа, някъде в Джърси, усети, че очите му се затварят, и реши, че е време да потърси мотел.

Намери такъв на няколко километра южно от Чери Хил. Беше в стила на Норман Бейтс, с бар във фоайето. От двете страни на бара имаше надписи, които обявяваха:

ДЖУДЖЕТАТА ВИНИ И ДЖИ САМО В ЛИКИ ТИКИ

Стаята му беше в ръждиви цветове: оранжеви тапети, драперии, чаршафи, мокет. До леглото му някой се беше опитал да кърти мазилката с юмрук. Мотел, в който трябва да сложиш стола под дръжката на вратата, за да не се отваря. Направи го и си взе душ.

Душът с манго наистина беше изключителен.

Освежен, той извади лаптопа и написа няколко кратки бележки за разговорите си с Крамър и Тутъл, както и за онзи половин час, прекаран в Центъра за посетители. След като прочете написаното, си даде сметка колко напразно е било пътуването му.

Ако се вярваше на Крамър, той бе тръгнал за зелен хайвер. А защо да не се вярва на Крамър? Той бе най-вътре в ситуацията. Познавал беше Бергманови, знаел бе проблемите, които бяха имали със сина си, и практически бе разпитал хората от кораба. Според него в цялата история нямаше нищо. Клиентите му бяха също толкова чалнати, колкото хората от Храма, или дори може би повече.

От друга страна… Тутъл изглеждаше искрено изненадан, когато го попита за Хари Бергман и дали той е заподозрян за смъртта на жена си. Бе казал нещо саркастично. И все пак, ако се вярваше на Крамър, това бе сериозна следа.

Въпросът обаче бе — ако се вярваше на Крамър. Вярваше ли му?

Франк се замисли. Защо му трябваше да лъже? Отговорът дойде веднага: хубава кола.

Всичко това всъщност още не означаваше нищо. Беше там, откъдето бе тръгнал — заседнал в евтин мотел и без никакъв реален материал. Със същия успех би могъл да е и в „Черноморская“.

Наведе се над компютъра и написа: „Храм на Светлината — Център за посетители“. След това извади брошурата и изписа данните на Центъра: адрес, факс, телефон, уебстраница, имейл. Нещо друго да трябваше да бъде отбелязано?

Всъщност не, освен че те очевидно имаха много пари. Имаха „флагмански кораб“. И хеликоптер. И „база“.

Откъде идваха тези пари? Гелът за душ беше чудесен, но колко мангизи може да изкараш от него? Това не е все едно да го продаваш в „Уолмарт“.

Заинтригуван от това какво представлява уебстраницата им, той свърза лаптопа към телефона и влезе в Матрикс. „Аз съм Франк Дейли — кибер детектив“ — помисли си иронично.

След тридесет секунди уебстраницата се зареди и се появи изображение на Земята — снимка от космоса. Вместо безредните очертания на облаци обаче, формиращи се в обичайното синьо кълбо, художникът бе събрал облаците така, че да очертаят призрачен, стилизиран образ: изправен на задните си крака бял кон с диво оцъклени очи. Със сменящи се цветове пулсираше: Храм на Светлината. Отдолу бяха подредени иконки, всяка от които съдържаше изображение. Франк щракна върху първата: Соланж и куче на плажа.

Беше същата, която бе видял в Просветителната стая в Центъра за посетители.

Нямаше много повече. Текстът определяше лидера на Храма Люк Соланж като „упорит гуру на екологичното движение“ и „въплъщение на войнстващото движение за опазване на околната среда“. Мисията на Храма е да възстанови „хармонията между Майката Земя и Детето Човек“. Казваше се, че Соланж често изнася лекции в „центровете за добруване“ на Храма в Биг Сюр, Таус, Кабо Сан Лукас и други „средища на духовно съсредоточаване“. И че има възможност да се извикат на екрана сайтовете с тези лекции, както и информация за „центровете за добруване“.

Следващите страници предлагаха теми като „Нов армагедон“ и „Тълкование на Откровенията“, като последната показваше как Соланж е получил Седемте печата. Франк я прегледа набързо и откри, че това е стабилна научна работа с бележки под линия и изпълнена с препратки към нумерологията, Кабалата и други подобни. Мина на друга страница — „Драконови притчи“ — и видя как върху екрана се материализира профилът на голям кораб, плуващ в бурно море. Щракна върху кораба, но на екрана се изписа текст, че тази страница не може да бъде отворена.

„Книгата на дните“ показваше снимки на усмихващи се членове на Храма по време на работа, на почивка и със семействата им. Имаше и формуляри за заявки за производствената листа на Храма „Еко- Вита“ (продукти на ароматотерапията и хранителни добавки). Накрая имаше връзки с други уебстраници, включително и с „На първо място — Земята“, „РЕТА“, както и „Писмо от Люк“ — всички приканваха читателите да се присъединят към Храма в борбата му за спасяването на планетата.

Франк погледна часовника си и въздъхна. Беше десет и половина. Трябваше да се обади на Ани преди да си е легнала.

— Ей, здрасти — каза тя. По гласа й си личеше, че се радва да го чуе. — Къде си?

— В Джърси. Стаята ми е оранжева. Имам чувството, че съм в тиква.

Тя се засмя и се пошегува нещо за Пепеляшка. След това стана сериозна.

— Как върви?

Той й разказа за Крамър и Центъра за посетители и добави, че току-що е прегледал уебстраницата на Храма.

— Може би и на теб ще ти е интересно да погледнеш — ако си падаш по такива неща.

— Ще я видя. Или това, или ще си легна да спя.

Поговориха още няколко минути просто така и след това затвориха. На Франк остана избора дали да си ляга, или да гледа шоуто на джуджетата.

След полунощ, някъде към един, телефонът иззвъня и го събуди.

— Кой?

— Аз съм, Ани!

— Ало — измънка той и светна лампата.

— Събуди се!

— Буден съм — каза той и огледа стаята. — Вярно, спях… но сега съм буден. — Направи пауза. — Защо съм буден?

— Трябва да се върнеш.

— Ще се върна. Утре сутринта. Искам да кажа — следобеда.

— Не. Трябва да се върнеш. Сега! Веднага!