— Не.
Защо не?
— Няма нищо, което да ги свързва със случая. — Той примлясна. — Анализът на ДНК ще отнеме известно време. Тогава ще разберем.
— Можете ли да ми кажете имената на екскурзиантите?
— Не, не мисля, че те биха го искали. Но кучето се казва Таз.
— Благодаря. Вие обаче поддържате връзка по този случай с Дачис Каунти, нали?
— Щом казвате.
— Щеше да бъде тема, достойна за новините, ако не поддържахте връзка — отвърна Франк. Вече започваше да се нервира.
Тутъл се усмихна, доволен, че си е намерил жертва.
— Казаха ми, че Хари Бергман е заподозрян за смъртта на съпругата си — каза Франк. Дебнеше реакцията на Тутъл. — Вярно ли е?
Съжалителна усмивка.
— Странна идея.
— Така ли?
— Да — каза окръжният прокурор. — Това не го бях чувал.
Франк се намръщи. Или Тутъл беше много добър актьор, или казваше истината.
— Може би източникът ми е погрешно информиран.
— Сигурно е така.
Франк реши да смени тактиката.
— Какво ще кажете за Храма?
— Какво имате предвид?
— Не знам. Какво представляват?
Тутъл повдигна рамене.
— Държат се много затворено. Не ги виждаме често.
Франк въздъхна. Почти половин час се опитваше да започне разговор с този човек, а усилията му бяха напразни. Прибра си химикалката и попита Тутъл дали може да го упъти към седалището на Храма.
Тутъл надраска върху парче хартия нещо като карта и го плъзна през бюрото.
— Може би няма да ви пуснат вътре — каза и се ръкува за довиждане с Франк.
— Защо?
Тутъл отново повдигна рамене.
— Не са особено дружелюбни.
Наистина не го пуснаха вътре — освен до Центъра за посетители. Това беше малка дъсчена постройка извън базата, боядисана в бяло. Неколкостотин метра по-нататък по пътя можеше да види врати от ковано желязо и каменна будка за охраната. Вратите изглеждаха затворени, така че той спря при Центъра за посетители, вдигна металното чукче с форма на грейпфрут и го пусна. Веднъж. Два пъти. Отново.
Появи се миловидна млада жена и го покани вътре. Той й показа журналистическата си карта и каза:
— Надявах се да видя базата, но вратата е затворена.
Жената се извини, като обясни, че вратата е винаги затворена, тъй като никой не влиза на тази територия без предварително уговорена среща.
— На кого трябва да се обадя, за да си уговоря среща? — поинтересува се Франк.
— Боя се, че трябва да направите предварителна писмена заявка.
— Искате да кажете, че няма на кого да се обадя?
— На практика — не.
— А този? — попита Франк и кимна към снимка на стената. Тя бе на трийсетинагодишен мъж, изправен на върха на планината и усмихнат към обектива. Зад него и под него бе светът.
— Това е Соланж — каза тя с усмивка. — Не мисля, че ще ви приеме. След като сте журналист обаче, можете да се обадите на офиса за връзки с обществеността. Мисля, че днес не са тук. Май са на демонстрация в Бъфало.
— Но…
— Ние имаме уебстраница. Ако искате, можете да им изпратите имейл. Само трябва да влезете в сайта, а след това да кликнете върху връзки с обществеността. — Подаде му брошура, отпечатана върху плътни сиви листа. — Тук е написано всичко, включително и адресите на електронната ни поща.
Той й благодари.
— Ако искате да се огледате — Центърът има три отдела: Просветителен, Информационен и Търговски. Трябва обаче да побързате, защото затваряме след половин час.
Франк се съгласи да побърза.
Първото нещо, което го впечатли, когато влезе във „вдъхновителната стая“, бе миризмата на тамян и восък. След това видя огромна снимка, която заемаше цялата задна стена.
Снимка на мъж — Соланж, — разхождащ се по брега, точно там, където вълните се срещат с пясъка, с навити крачоли; зад него подтичваше куче; светло златисто небе. Отгоре се рееха чайки, а с калиграфски букви отдолу бе изписано:
ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ. ЕЛАТЕ В СВЕТЛИНАТА.
Франк се приближи към снимката и чу музиката. Беше момчешки хор, изпълняващ натрапчива мелодия на език, който не можеше да разпознае. Румънски, а може би някой от славянските езици. Чистите гласове се извиваха над него и пронизваха въздуха. Страхотна стереосистема!
По покритите с мека сива тъкан стени бяха подредени по-малки снимки, всяка с размера на плакат. Също като голямата, те имаха красиви рамки и бяха чудесно осветени. Франк ги разгледа. Паяжина, изпръскана с капки роса. Борова гора, окъпана в слънчева светлина. Деца, хванали се за ръце и вървящи към залеза.
Даде си сметка, че общото във всички тези снимки е
Няколко от снимките — тези, на които беше Соланж — имаха и аудио допълнение. Франк взе слушалки и натисна бутона.
Гледаше снимка на Соланж, изправен сред пшенично поле. Със слънцето зад гърба му, изглеждаше сякаш има ореол. Пшеницата също бе огряна от слънцето и върховете й излъчваха звездички светлина. Когато натисна бутона, пшеницата сякаш започна да се движи, да се накланя, като че ли полюшвана от вятъра. Наведе се по-близо и видя, че сам по себе си образът е стабилен, но зад него някакво устройство караше светлината да проблясва. Ефектът се засилваше от звука на вятър, преминаващ над полето. След това прозвуча глас, надвишаващ вятъра:
— „И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе, и плодно дърво… Тъй и стана. И произведе земята злак… и дърво… И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро — ден трети.“
Франк прескочи няколко снимки и взе следващите слушалки, поставени пред сцена на лагерен огън със Соланж зад огъня и небе, изпъстрено със звезди. Този път аудио съпроводът бе на пращящ огън. Точно както пшеницата на предната снимка, огънят сякаш пускаше искри и се движеше. Същото правеха и звездите, които станаха още по-ярки, след като в ушите му прозвуча глас:
— „И създаде Бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта…“
Сътворението. Франк огледа набързо стаята, за да се убеди напълно, и видя, че различните изображения имат за цел да пресъздадат историята на Сътворението. Много хитро.
Влезе в „търговската част“. Там се продаваха витамини, сапуни, ароматни масла, свещи — такива неща. Цяла стена бе запълнена с книги и видеокасети, посветени на просветлението. Чуваше се класическа музика — хоралът на Пачебел. Брюнетката, която го посрещна при влизането му, седеше зад тезгяха и
