Конниците на Апокалипсиса

— Работя върху статия, свързана с медицината. Обаче е много сложно. За да отговоря на въпроса ви — опитвам се да разбера дали хората на кораба…

— „Кристалния дракон“?

— Да. Опитвам се да разбера дали наистина са се удавили. Понеже според мен може би не са. Може би това е фалшификация. А ако греша и те са се удавили, може да е убийство.

Крамър го изгледа продължително, отпи глътка „Монтепулчано“ и каза:

— Докъде бяхме стигнали?

Франк се замисли за малко.

— Казвахте ми, че два пъти сте работили за Бергманови. Веднъж когато синът им се е включил към сектата…

— И след като се удави — каза детективът. — Това беше за добро.

Вероятно Франк инстинктивно бе вдигнал вежди, защото Крамър побърза да обясни:

— Стана ми жал за тях. Мисля, че се чувствах и малко виновен. Не знам… Може би трябваше да направя нещо за хлапето в първия случай. — На лицето му се изписа съжаление. — Във всеки случай не беше много работа. Говорих с няколко души от кораба…

— И как се държаха те?

— Сътрудничеха. Не се държаха, сякаш имат да крият нещо.

Вероятно Франк отново го изгледа скептично, защото Крамър се наведе към него и каза:

— Виж, дай да се разберем. Бергманови се побъркваха, когато ставаше дума за Храма. Не можеше да се говори с тях на тази тема. По начина, по който го разбираха, те самите имаха „религиозни възгледи“, но на хлапето му били „промивали мозъка“. То било в „секта“. Какво ви говори това?

— Не знам.

— Те бяха фанатици — продължи Крамър — и параноици. Господи, сякаш виждаха под килимите си противопехотни мини. Всичките им телефони били подслушвани. Имало хора, които наблюдавали дома им… Мили Боже, те даже си купиха пистолет! Държаха го в хола в случай, че някой влезе. — Крамър се засмя.

— Какъв пистолет? — попита Франк.

— Не знам, мисля че беше 38-ми калибър.

— Е, и…

— Вижте до какво се свежда всичко. Те искаха някой да бъде виновен. Те имаха нужда някой да бъде виновен. В противен случай те самите трябваше да са виновни — разбирате ли какво искам да кажа?

— Значи не мислите, че Храмът е виновен?

— Не знам. Може, би щяха да постигнат нещо в тази насока. Може на кораба да е имало някои небрежности — недостатъчна практика със спасителните лодки или нещо подобно. Работата не е там. Опитвам се да кажа, че в моя бизнес се срещам с много хора, които преследват миражи. Може би половината. Бих могъл да кажа — приберете си портфейла, защото още отсега знам, че не мога да ви дам това, което искате. Искам да кажа — вижте например хората на летището в Маями. Ако ги попитате — няма нито един изчезнал. Няма такова нещо като изчезнал. Има само група „задържани тайно под стража“. Същото е и с катастрофата на TWA. Беше ли тя нещастен случай? По дяволите, не. Било е ракета, бомба, грешка в поддръжката — нещо. Защото, когато имате работа със семейства, няма такова нещо като нещастен случай. Трябва да има причина за загубата, трябва да има някой виновен. Трябва да си го върнете — с пари, отмъщение, каквото и да е. В противен случай се губи смисълът. Всичко става произволно. Тогава започва търсенето. Когато това се случи, разследването свършва и се превръща в нещо друго. Харесвате ли го, или не, аз така правя по-голямата част от парите си.

— И мислите, че това се е случило с Бергманови?

— Знам го.

— А тялото, което откриха?

— Искате да кажете в Адирондак?

Франк кимна.

Крамър вдигна рамене.

— Не са сигурни, че е тя.

— Но… ако е?

Крамър се намръщи и се замисли върху казаното.

— Не знам, може би сте прав. Може би Храмът ги е накълцал. Нямам никакво доказателство за това, но…

— Ако не е Храмът?

— Да го кажа по друг начин — мисля, че прокуратурата трябва да търси господин Бергман.

Това предположение го стресна.

— Искате да кажете…

Детективът се наведе над масата и сниши глас.

— Бергманови имаха някои много сериозни проблеми.

— От какъв характер?

— Проблеми, които нямаха нищо общо с хлапето — отвърна детективът. Франк се опита да каже нещо, но Крамър го спря. — Не исках да навлизам в тази тема, но какво чух? Бергман е прехвърлил голяма сума пари на Каймановите острови малко преди той и жена му да изчезнат.

— Нямах представа — каза Франк.

— Говорихте ли с Тутъл?

— Имате предвид онзи от офиса на окръжния прокурор в Плесид?

— Да.

— Само по телефона.

— Мисля, че бихте могли да го попитате, но се съмнявам, че ще ви каже нещо. Те работят по голяма следа.

Франк отпи от виното си и помисли върху това, което бе казал Крамър. След това опита друга насока.

— А ексхумацията? Успяха ли да получат…

Детективът поклати глава.

— Не. Всичко увисна в съдилищата. Властите бяха готови да ексхумират, но Храмът спечели при обжалването. Те имаха документите на хлапето. Подписани и подпечатани. Заверени при нотариус. Имаше завещание. Без съмнение подписът бе негов. Искал е да бъде погребан там и не е искал останките му да бъдат „насилвани“. Казано е точно така в завещанието. Следващото нещо, което се случва — мама и татко изчезват и — бум! Случаят става съмнителен.

Келнерът пристигна със сметката и Франк му подаде своята „Виза“ карта, макар да не знаеше дали все още е валидна. После каза:

— Вижте, дали бихте могли да ми дадете имената на хората от кораба, с които сте говорили?

— „Кристалния дракон“?

— Да. Може да поговоря с тях.

Крамър облиза устните си.

— Сигурно ще мога. Дайте ми номера на факса си и ще ви изпратя бележките си.

Франк му даде номера и попита:

— Как изглежда всичко там — в Плесид?

Крамър поклати глава.

— Не знам. Всичко е… добре подредено. Много добре организирано. Очевидно имат някакви пари. Водачът им е уникален, но в крайна сметка това работи за тях.

Разделиха се на паркинга, като Крамър благодари на Франк за вечерята и обеща да му се обади, ако нещо се появи „в обсега на радара му“. След това се качи в ягуара, който запали със силно буботене, и като махна леко през рамо, напусна паркинга и се включи в градския трафик.

Франк го видя как потегля, след това се качи в сааба. Мислеше за разговора, който току-що бе