— Надявам се, че не плащаш за ковчега, синко!
— Не бях виждал подобно нещо!
— Казвам ти, Франки, разкошен е като презокеански лайнер.
— Дай на младия Франк една бира, защото изглежда малко неопитен с халбите.
— Всички тези луксозни финтифлюшки — каза някой, — катафалка в махагон — на баща ти много щеше да му хареса!
— Сядай, Франки! По дяволите, омръзна ми да те гледам прав. Ама баща ти… Изложен е за поклонение като шибания Едгар Хувър…
Чичо Сид добави:
— Направо не съм сигурен, че е той! Никога не е изглеждал така добре.
— Прав е човекът! Кога баща ти е имал розови бузи?
— Никога — каза Франк.
— Да не говорим за бръсненето!
И нещата продължиха по този начин. Жените седяха в хола и си говореха благопристойно, а същинският разговор плуваше към кухнята. Разказваха се вицове, имаше смях и ръце пляскаха по масата. Още по една чаша. Друг виц и още смях. Жените поглеждаха натам от време на време и сурово или пък развеселено въртяха очи.
Франк стоя до десет вечерта, през което време научи за Стареца повече, отколкото някога бе знаел. Като слушаше приятелите на баща си, той започна за пръв път да разбира как някой би могъл да обича човек с толкова много кусури. И че като го обича, може дори и да му прости.
На следващата сутрин седеше до плачещата Дафни в погребалния кортеж към гробището Холи Крос. Там отец Моралес каза няколко думи. Франк хвърли шепа пръст върху ковчега. Стана време да си тръгва.
— Трябва да погледнеш нещата му — каза Дафни. — Може да има нещо, което да искаш… нали разбираш,
Струваше му се, че е по-лесно да се върне с нея в къщата, отколкото да спори. Така и направи.
— В спалнята са — каза тя. — Не са много. Не си падаше по събирането на вещи.
Франк отиде в спалнята. Дрехите на баща му бяха внимателно наредени върху леглото. Имаше две износени спортни якета, няколко панталона на тенекиени закачалки. Два пакета ризи, прясно взети от химическото чистене, и тъмносиньо палто. Макар да се чувстваше много неудобно от това, което прави, Франк опита да облече палтото и се изненада, че го стяга в раменете. Винаги си беше мислил, че баща му е по-едър от него. Очевидно обаче не беше така.
Остави палтото на леглото и отиде до скрина. Извади едно по едно чекмеджетата и откри обикновените неща — тениски и бельо, чорапи, два пуловера. Един стар часовник „Таймекс“ бе поставен на плота до доста олющен портфейл.
Чувствайки се като крадец, той отвори портфейла и погледна. Вътре имаше дванайсет долара, шофьорска книжка, карти от „Виза“ и „Ексън“, застрахователна полица и карта за банкомат. Профсъюзната членска карта на баща му също бе там. Съвсем в дъното, където Дафни най-вероятно нямаше да я види, имаше черно-бяла снимка на майката на Франк.
Той извади снимката и я сложи в собствения си портфейл, след това се огледа за последен път. Нямаше нищо друго.
— Трябва да се връщам на работа — каза той.
— Разбира се, но…
— Обади ми се, ако има нещо… нали разбираш, нещо, което мога да направя.
— Няма ли нищо, което искаш да вземеш?
Франк поклати глава.
— Не. Сигурно трябва да ги дадеш на местната благотворителна организация.
Той вече стоеше на вратата.
— Е, трябва да вземеш поне албумите — каза тя. — Няма да е хубаво да ги изхвърлям.
Излезе от стаята и след малко се върна с три големи албума за снимки. Бяха подвързани с имитация на кожа, със сантиметрова златна линия покрай ръбовете. Подаде му ги и той от любопитство отвори първия.
На първата страница имаше изрезка от първия материал, който бе написал. Дълга статия в „Алианс“ за ортодоксални евреи, които се опитват да обърнат в своята вяра емигрантите в Брайтън Бийч. По-навътре в албума бяха статиите, които бе писал за „Вилидж Войс“, а после първата му информация в „Поуст“. Тя бе поставена отделно, внимателно изрязана и залепена с ивици прозрачна лепенка. От дясната й страна със синя химикалка бе написана датата:
16 юли, 1992
Франк бе смаян. В трите албума сигурно имаше стотици статии, практически всички, които бе писал. Той погледна Дафни, която безучастно сви рамене.
— Как? — попита Франк.
— Той просто… се абонираше. Винаги се абонираше.
Обади се на Ани от Керуик вечерта преди погребението, така че когато се върна във Вашингтон, тя вече знаеше за баща му.
— Добре ли си?
— Да. Добре стана, че отидох. Ти как си?
— Имаш предвид с грипа?
— Да.
— Мисля, че най-после се оправих. Във всеки случай се връщам на работа. Какво става?
— Гледах някои от информациите за тези хора, които са се удавили или се предполага, че са се удавили, и открих интересни неща.
— Какви например?
— Ами например, всички некролози са еднакви. Сякаш са били написани от един и същи човек, какъвто и предполагам, че е случаят. След това семействата. Най-после успях да им се обадя.
— И какво казват?
— Най-напред се обадих на сестрата на О’Райли, която се оказа член на Храма на Светлината. Точно като брат си.
— Аха.
— След това намерих семейство Гарсия, родителите на Артуро. Те също са членове.
— Наистина ли?
— Да, само че разбрах това едва след като говорих с тях. Окръжният прокурор на Дачис Каунти бе този, който ми каза, че са просветлени.
— Какво искаш да кажеш с това „просветлени“?
— Нали разбираш, като „станали мафиоти“. Или „станали призраци“. Само че това е нещо религиозно…
— Схващам смисъла.
— Във всеки случай начинът, по който реагираха, беше доста неприятен. Искам да кажа, че се държаха враждебно. Не харесаха въпросите, които им задавах, а самите те имаха доста свои въпроси. Не мислят, че е имало нещо
— Разбира се, че не — отвърна Ани. — А другите?
— Това пък беше обратната страна на монетата. Говорих с дъщерята на Рос Стивънс. Между другото той не е бил хлапак, а петдесет и две годишен мъж. Както и с майката на Крис Йейтс. Беше съвсем различно.
