Франк се опита да му се обади отново, но линията беше заета. Остана си заета по начин, който показваше, че слушалката не е на вилката.
Той се обади на Ани и й разказа какво е направил, чул и си е представил.
— Значи мислиш, че те са я убили — каза тя. Не беше въпрос.
— Да. Сигурен съм. — По линията дълго цареше тишина. — Защо да не дойда при теб? — попита той. Продължаваше да няма отговор.
— Не тази вечер — отвърна тя. — Все още съм малко замаяна. Може би утре.
Мълчаха. Най-сетне тя попита:
— Какво ще правиш?
Той само сви рамене. След това се засмя сам на себе си — нали тя не можеше да го види.
— Имам няколко телефонни разговора. С окръжния прокурор в Дачис Каунти. С един ЧД в Поукипси.
— Какво?
— Частен детектив. Работил е за Бергманови. Казва се Крамър. Мартин Крамър. — Той спря за малко. — Има и още нещо… Баща ми е болен, така че…
— О, не!
— Вероятно трябва да отида да го видя.
Следващия следобед стоеше във фоайето на болницата „Сейнт Мери“ и се опитваше да установи поне визуален контакт с някакво живо същество. Служителят от охраната сякаш се намираше на някаква друга планета. Различни сестри и санитари профучаваха край него, без да го погледнат. Служителката от администрацията, която под флуоресцентното осветление изглеждаше сякаш самата тя има нужда от лекарска помощ, най-сетне приключи безкрайния си телефонен разговор и го погледна.
— Мога ли да ви помогна?
— Разчитам на това — каза той с топлота, която предизвика усмивка на лицето й. Обясни, че баща му е в интензивното отделение и че той самият току-що е пристигнал в града.
— Бих искал да го видя. Да разбера какво е състоянието му.
Тя се обади по телефона и с усмивка го изпрати в стаята на сестрите.
Коридорите на болницата му напомниха за майка му и тези спомени се засилиха, когато една сестра го насочи към чакалня в дъното на коридора. В чакалнята имаше още двама души: блондинка на около петдесет години с блестящ розов клин и тениска, на която бе изписано: „Atlantik $ity!“, и уморен мъж в омазани работни дрехи. На гърдите му имаше синя елипсовидна значка, на която бе написано името му: Реймънд. Когато Франк влезе, двамата рязко вдигнаха глави и той видя тревогата по лицата им, в следващия миг преминала в облекчение. Само един поглед — и те вече знаеха, че не им носи никакви новини — нито добри, нито лоши.
Това бе същата стая, в която беше седял преди четиринайсет години, когато майка му умираше. И усещането беше същото. Въздухът бе зареден с уплаха и надежда, а от телевизора на стената се дочуваше пресилен смях. И тримата, затворени в себе си, го гледаха, без да го виждат.
Най-сетне дойде една сестра.
— Кой е за господин Дейли?
Чак сега Франк осъзна, че жената с розовия клин по някакъв начин е свързана с баща му, защото и двамата се изправиха едновременно, изненадани един от друг. За момент се погледнаха неуверено, после се обърнаха към сестрата.
— Докторът ще дойде всеки момент — каза тя, — но исках да знаете, че аритмията му се е стабилизирала. — Тя потупа жената по ръката и се усмихна. — Оправя се.
Жената хвана Франк за ръката и я стисна така силно, че го заболя.
— Аз съм Дафни — каза и после обясни, че е
— Добре — каза Франк. — Аз съм Франки.
— О! — намръщи се тя, след това се стегна и докосна ръкава му. — Добре ли сте?
Той се замисли дали нейното намръщване се дължи на начина, по който изглежда, или просто на това кой е. Нямаше начин да го разбере, затова каза:
— Да, добре съм, просто още не съм се оправил от грипа.
— Навсякъде върлува — допълни тя.
Нямаше какво да си говорят и затова и двамата изпитаха облекчение, когато докторът дойде да каже, че „Франсис“, изглежда, се оправя, но въпреки това е още много болен.
— Не се е грижил за себе си — каза той. — Въпреки това обаче е здрав като бик. Може би това ще му е за урок. Да се надяваме.
Щеше да им позволи да го видят един по един и Франк отстъпи реда си на Дафни. Тя обаче отказа.
— За вас е минало твърде дълго време. Мисля, че е по-добре вие да сте пръв.
— Не, всичко е наред…
Тя му обърна гръб и хвана един изпомачкан брой на „Пийпъл“.
— Не ми е работа — каза, — но мисля, че е време да го видите. — След това седна и той нямаше друг избор освен да влезе.
Така и направи.
Стареца лежеше по гръб с лице към тавана. От носа му излизаха тръбички, а под болничната нощница се извиваше маркуч на катетър. В лявата му ръка беше включена система, бузите му бяха обрасли с четина. Очите му бяха тъмни и дишаше на пресекулки.
„Господи!“ — помисли си Франк.
Намери стол и го постави до леглото. Минаха няколко минути. Въпреки че очите на баща му бяха отворени, Франк не беше сигурен, че Стареца е в съзнание. Лицето му не изразяваше нищо, а очите му бяха като стъклени. След това главата му се изви на една страна и очите му се втренчиха във Франк.
— Здрасти — каза Франк.
Стареца примигна.
Седяха заедно така доста дълго. Беше ясно, че Стареца не може да говори, както беше ясно и че Франк не знае какво да каже. Най-сетне той посегна и взе ръката на баща си в своята. Бе изненадан колко е корава, но знаеше, че няма какво чак толкова да се чуди — след всички тези години в котелното ръцете на Стареца бяха като азбестови ръкавици.
Докато държеше ръката му в своите две ръце, той леко я стисна и се чу да проговаря:
— Съжалявам. Съжалявам, че имаше толкова много… нещастия.
Стареца примигна втори път. След това ръката му се стегна и той придърпа сина си към себе си. Главата му малко се изкриви и усмивка, казваща: „Е, случва се“ повдигна ъгълчетата на устните му.
За миг Франк можеше да се закълне, че в очите на Стареца са се появили сълзи, но след това си даде сметка, че е обратното. Сякаш планина се стовари върху него, сърцето му щеше да изскочи от гърдите и за секунда се чувстваше, сякаш се опитва да преглътне ножче за бръснене.
Стареца погледна настрани и скоро всичко стана нормално. Поседяха така още доста време, държаха си ръцете, без да казват нищо. Детството на Франк прелетя през съзнанието му и той видя майка си, котелното, училищния двор, бакалията, футболното игрище… „Господи!“
След това Стареца изхриптя и беше
Дафни го покани да остане в къщата.
— Имаш си собствено легло, баща ти не ми позволяваше да го докосна.
Франк обаче отказа, като се оправда с това, че вече си е предплатил стая в Ред Руф Ин. Все пак не можеше да не отиде да се види с опечалените. Като пристигна в това, което все още си представяше като „дом“, му стана тъжно да открие, че градината е увехнала, розите не са подрязани, а миналогодишните цветя са оставени на стеблата. Като влезе обаче, незабавно видя, че Дафни е използвала уменията си в хола, където бездомно куче с бадемови очи сълзливо гледаше телевизор, легнало върху кожено канапе.
Това зловещо начало обаче скоро отстъпи място на нещо друго, когато приятелите на баща му го поканиха да си пийнат в кухнята.
— Вземи си един стол, Франки!
